Джийн Калогридис - Катерина де Медичи

Месер Козимо поведе спокойно кобилата си към портата. Тя започна да рие с копита и да извръща муцуна от мъжете, които закрещяха:

– Долу кълбата! Смърт на Медичите!

– Да смучеш кардиналския петел ли те доведоха тук? – извика някой.

– И топките му! Долу топките на Медичите!

Суматохата привлече вниманието на други, застанали в отсрещния край на улицата, и те побързаха да се присъединят към тълпата пред портата. Скандирането заехтя по-силно.

– Долу Медичите!

Мъжете размахваха юмруци във въздуха и ги провираха през решетките, за да докопат войниците от другата страна. Кобилата цвилеше и им показваше бялото на очите си.

Месер Козимо не изгуби самообладание. Сред градушка от камъни продължи невъзмутимо към желязната порта. Не го улучиха, но на стражарите не им вървеше толкова. Ругаеха и криеха лица с щитовете си. Единият изтича до тежкото желязно резе и го отмести назад, а другите извадиха саби и застанаха тяло до тяло като жива барикада пред месер Козимо.

Стражът до резето погледна през рамо към заминаващия гост.

– Луд сте, уважаеми. Ще ви разкъсат на парчета! – предупреди го той.

Излязох от укритието си и хукнах към Козимо.

– Не го наранявайте! – изкрещях на тълпата. – Той не е от нас!

Месер Козимо отпусна юздите на подплашената кобила и коленичи. Улови ме за раменете.

– Влизай вътре, Катерина. Знам какво правя. Няма да пострадам.

При тези думи камък облиза рамото ми. Трепнах от болка. Месер Козимо видя, че ме удариха. И очите му...

Очите му блеснаха дяволски, понечих да кажа, но навярно "божествено" е по-уместно описание. Защото Дяволът заблуждава и изпитва, а само Бог раздава смърт и само Неговата воля обрича човека на вечно страдание.

Такъв беше погледът на Козимо. Реших, че е способен да мрази безкрайно, да убие без капчица разкаяние. Не погледът му обаче ме смути, а фактът, че прозрях смисъла му и все пак той ме привлече, фактът, че знаех какъв е, ала не отвърнах лице.

Козимо се обърна към тълпата с изражение, изтъкано от злоба. Градушката от камъни внезапно секна. Всички замълчаха. Той извика със силен и ясен глас:

– Аз съм Козимо Руджиери, синът на астролога. Ще дръзнете ли пак да ме замерите?

Не каза нищо повече. В ореол от мрак месер Козимо яхна кобилата си и стражът отвори звънтящата порта. Магьосникът мина през нея и множеството се раздели да му стори път.

Портата се затвори с трясък и стражът я залости с резето. Все едно даде знак – хората се съживиха и върху войниците отново заваля дъжд от камъни и ругатни.

Синът на астролога обаче отмина невредим с високо вдигната глава и уверено изопнати рамене. Докато вниманието на размирния свят около него бе съсредоточено върху портите на имението, той се отдалечи и скоро изчезна от погледа ми.

Спомените ми за Флоренция са замъглени от ужаса, привързаността, разстоянието и времето, ала някои впечатления от отдавнашното минало са се запазили ярки. Звънтенето на камбаните например – събуждах се, хранех се и се молех на фона на песните, долитащи от катедралата "Сан Лоренцо", където са костите на предците ми, и откъм "Сан Марко", където някога живеел лудият монах Савонарола. Още чувам протяжното "мучене" на камбаната, наречена Кравата, във внушителния Палацо дела Синьория [2] Синьория – орган на самоуправлението в италианските градоверепублики през XIII-XV в., състоящ се от приори. – Бел. ред. , седалището на Градския съвет на Флоренция.

Помня и дома, където премина детството ми, особено семейния параклис. По стените над дървените пейки за хористите предците ми яздеха коне с пищни покривала в шедьовъра на Гоцоли "Шествието на влъхвите", Фреската се простира върху три стени. Източната завладяваше въображението ми с изображението на мага Гаспар, който следвал Витлеемската звезда. Прадедите ми яздеха зад него в сияйни алени, сини и златни цветове.

Стенописът бил поръчан по времето на Пиеро Подагравия. Той яздеше точно зад Гаспар. Петдесетинагодишен, прапрадядо ми имаше сериозно лице с присвити устни и препускаше непосредствено пред баща си – възрастния, но все още жилав Козимо. Следваше го синът му Лоренцо Великолепни, едва единайсетгодишен по онова време – неугледно момче с издадена долна устна и клюнест нос. В красивите му бадемовидни очи обаче светеше ясен, буден интелект и ми се приискваше да го докосна по бузата. Само дето го бяха нарисували високо на стената, извън обсега ми. Когато параклисът пустееше, аз често се покатервах върху пейките за хористите, ала успявах да досегна само долния ръб на фреската. Често ми повтаряха, че притежавам бързия ум на Лоренцо и чувствах близост с него. Той бил млад, когато изгубил баща си и поел юздите на града. Не след дълго загинал обичаният му брат и той останал съвсем сам.