Джийн Калогридис - Катерина де Медичи

Лоренцо обаче изглеждаше мъдър. Детският му поглед бе сериозен и уверен. И бе насочен не към баща му Пиеро или към дядо му Козимо, а право към златокосия Гаспар, магът, последвал звездата.

Младият Лоренцо ме гледаше онзи ден на вечерня. Свако Филипо го нямаше, но Клариса се молеше с нас. Ефирен черен воал смекчаваше напрегнатите ѝ черти. Тя шепнеше молитвата с едно отворено око, което току се стрелкаше настрани към открехнатата врата. Изглеждаше смирена след срещата с месер Козимо, ала през последвалите часове явно бе възвърнала неумолимостта си.

Вдясно от нея стоеше братовчед ми Иполито, висок и строен, сдобил се наскоро с мъжествено широки рамене и гръб. Помургавял от лова и с козята брада и мустаците, които подчертаваха тъмните му очи, той изглеждаше ослепително красив. Отнасяше се мило към мен – все пак някой ден щяхме да се оженим и да управляваме заедно Флоренция – ала на осемнайсет вече бе започнал да забелязва жените. А аз бях едно невзрачно момиченце.

До него стоеше шестнайсетгодишният Алесандро и шепнеше молитвата с широко отворени очи. Моят полубрат Сандро, син на африканска робиня, имаше гъсти черни вежди, пълни устни и сдържано изражение. Колкото и дълго да оглеждах тежките му, плътни черти, не съзирах нито следа от общото ни потекло. Сандро съзнаваше отлично, че не притежава физическата красота и обаянието на по-големия си братовчед Иполито. Отношенията им бяха белязани от съревнователност, ала двамата бяха неразделни, свързани неотменимо от специалния си статут.

В параклиса Джиневра се молеше вляво от Клариса, заобиколена от малкия Роберто, Леоне, Томазо и скъпия ми Пиеро. Дори той, по-рано толкова небрежен към страховете ми, изглеждаше притихнал и замислен, защото тълпата пред портите ни ставаше все по-многобройна.

Помня малко от ритуала през онази нощ – само как леля Клариса пееше псалмите със звучния си алт и треперливия тенор на свещеника, който напяваше Псалома на Давид.

Тъкмо поде хвалението, когато главата на леля Клариса се завъртя рязко. Отвън, в коридора, свако Филипо държеше шапката си в ръце.

Свако Филипо бе мрачен мъж с изпити скули и сива коса, подстригана късо като на римски сенатор; щом улови погледа на Клариса, изражението му помрачня още повече. Тя махна бързо на Джиневра:

– Върви. Отведи децата – кимна с глава към Иполито и Алесандро. – Вземи и тях.

Дланта на свещеника описа хоризонтална линия във въздуха, завършвайки невидимия кръст. Видял тълпата пред портите, духовникът излезе припряно през изхода до олтара.

Клариса отстъпи настрани, та Джиневра да поведе братовчедите към вратата. Свако Филипо пристъпи в параклиса. Аз се помайвах, последна в детската върволица.

Сандро следваше покорно другите, но Иполито се отдели от групата и се обърна към Клариса.

– Ще остана – заяви той. – Филипо носи важни новини, нали?

Изражението на Клариса стана по-сурово и Джиневра удвои усилията си да изведе децата навън. Шмугнах се зад пейките на хористите, защото изгарях от любопитство да чуя какво ще съобщи свако Филипо.

– Иполито, искам да поговоря насаме с нея – обясни кротко свако Филипо, застанал до съпругата си. Изчака Джиневра да избута другите момчета навън. – Ще разбереш всичко, когато му дойде времето.

Иполито изгледа остро първо леля си, после чичо си.

– Времето е дошло. Наблюдавах бездейно как Пасерини отблъсква хората. Търпението ми се изчерпи. – Пое си дъх. – Знам, че си събирал въоръжени подкрепления. С какво разполагаме?

– Положението е сложно – отвърна Филипо. – Ще ти обясня всичко, което научих днес. Първо обаче ще поговоря насаме със съпругата си.

Иполито и Филипо кръстосаха погледи и дълго не отлепиха очи един от друг. Свако бе неподатлив като скала. Най-сетне братовчед ми изпухтя отвратен, обърна се и излезе след другите.

Филипо улови ръката на Клариса и я поведе към пейките. Седна до нея, тя повдигна воала си и отрони:

– Е, изгубени сме значи?

Филипо кимна.

Кипнала, Клариса скочи на крака.

– Нима се отрекоха от нас?

Гласът ѝ прозвуча и яростно, и разочаровано. Вече бе разбрала какви новини носи съпругът ѝ, ала се бе надявала пламенно, тайно да опровергае очакванията ѝ.

Филипо не стана.

– Страхуват се. Без подкрепата на Климент...

– Проклети да са! – Свако се пресегна към ръката ѝ, но тя се отдръпна. – Страхливци! Проклети да са и императорът, и Пасерини, и папата!

– Клариса! – Този път той улови ръката ѝ и тя не се отскубна, а седна тежко до него.