Джийн Калогридис - Катерина де Медичи

Това поощрило леля Клариса да ме доведе в Палацо Медичи и да ме отгледа, за да изпълня предназначението си. Не криеше обаче, че съм бреме. Освен своите синове, тя се бе нагърбила да възпита още двама сираци от семейство Медичи – моя полубрат Алесандро и братовчед ми Иполито, незаконен син на прачичо ми Джулиано де Медичи.

Леля Клариса застана до мен на стълбищната площадка и в същия момент от входа под нас долетя глас – кардинал Пасерини, гонфалониер [1] Най-висшият приор в Синьорията, изпълняващ функцията на държавен глава на флорентинската република. – Бел. ред. на Флоренция, говореше на някакъв прислужник. Не долавях думите му, ала тембърът на гласа му издаваше ясно посланието: беда. Виждаше се краят на безопасния и удобен живот, който споделях с братовчедите си във фамилния дом.

Докато го слушаше, по чертите на Клариса пробяга страх, заменен тутакси от обичайната ѝ твърдост. Тя ме изгледа с присвити очи да провери дали съм забелязала моментната ѝ слабост и да ме сплаши, ако съм я зърнала.

– Веднага отивай в кухнята. Никакво размотаване, никакво бъбрене с никого – нареди ми тя.

Подчиних се и тръгнах надолу, но скоро разбрах, че съм твърде разтревожена да закусвам. Запътих се към голямата зала, където леля Клариса и кардинал Пасерини бяха потънали в напрегнат разговор. Негово Сиятелство шепнеше, ала долових няколко думи, произнесени от леля Клариса.

"Глупак."

"Какво е очаквал оня идиот Климент?"

Обсъждаха папата – по рождение Джулио де Медичи – чието влияние подхранваше могъществото на семейството ни. Макар и дете, разбирах достатъчно от политика, за да знам, че далечният ми братовчед папа Климент враждува с Карл, императора на Свещената Римска империя, чиито войски бяха превзели Италия и застрашаваха Рим.

Вратата се отвори рязко. Пасерини подаде глава и извика Леда – робинята на леля Клариса. Кардиналът дишаше на пресекулки, лицето му сивееше, а ъгълчетата на устните му бяха увиснали тревожно надолу. Остана на прага с мрачно, напрегнато изражение и щом Леда се появи, ѝ нареди да доведе свако Филипо, Иполито и Алесандро.

След минута Иполито и Сандро влязоха вътре. Клариса явно стоеше до вратата, защото я чух да казва съвсем ясно на някого в преддверието: "Трябват ни хора, способни да се бият. Докато не разберем колко са, ще действаме предпазливо. Събери възможно повече, преди да мръкне, и се върни при мен." Странно колебание пропълзя в гласа ѝ. "И изпрати Агостино да доведе сина на астролога. Незабавно."

Чух свако Филипо да се съгласява тихо и да излиза, затваряйки вратата. Постоях няколко минути, мъчейки се напразно да тълкувам звуците, долитащи от залата. Накрая се признах за победена и тръгнах към стълбището за детските стаи.

Шестгодишният Роберто, най-малкият син на Клариса, се втурна към мен, хленчейки и кършейки ръце. Очите му бяха затворени; едва го улових навреме, преди да ме събори.

Бях малка, но Роберто беше по-дребен от мен. Миришеше на горещина и на възкисела пот; бузите му бяха зачервени и мокри от сълзи, а дългата му като на момиче коса лепнеше по влажния му врат.

В същия момент бавачката му се появи зад него. Джиневра бе простодушна, необразована жена, облечена в износена памучна пола и бяла престилка. Обикновено прибираше косата си под шал. Онази сутрин обаче и шалът, и нервите ѝ не бяха в ред – златист кичур се спускаше пред лицето ѝ.

Роберто тропна с крак и ми изкрещя:

– Пусни ме!

Нападна ме с юмручетата си, но аз извърнах лице и го стиснах по-здраво.

– Какво има? Защо е уплашен? – попитах Джиневра, когато наближи.

– Преследват ни! Дошли са да ни наранят! – извика Роберто, пръскайки сълзи и слюнка.

Вцепенена от уплаха, Джиневра отрони:

– Пред портата има хора.

– Какви хора? – полюбопитствах.

Джиневра не ми отговори и аз хукнах нагоре към стаите на камериерките с изглед към конюшните и портата към оживената Виа Ларга. Придърпах една табуретка под прозореца, качих се върху нея и отворих кепенците.

Конюшните се намираха на запад от къщата. Зад масивната желязна порта на север – затворена и залостена – стояха трима въоръжени стражари.

От другата страна на заострените метални шипове улицата гъмжеше от хора – група доминикански монаси, стичащи се от "Сан Марко", кардинал в позлатена карета, търговци на коне. И войниците на Роберто – навярно двайсетина в ранния час, преди новината на Пасерини да обиколи Флоренция. Неколцина се редяха по протежение на Виа Ларга, други охраняваха желязната порта пред конюшните. Наблюдаваха дома ни зорко като ястреби, дебнещи плячка.