Джийн Калогридис - Катерина де Медичи

– Сънувам злокобни сънища.

Странното признание не го изненада никак.

– Позволявате ли ми да бъда откровен, мадам? – попита вежливо. Преди да отговоря, продължи: – Имате астролози. Не съм първият, който ще състави хороскоп на децата ви. Ще го направя, разбира се, но не ме извикахте само за това.

– Да – признах. – Четох книгата ви с пророчества.

Прочистих гърло и изрецитирах трийсет и петото четиристишие, повалило ме на колене, когато го прочетох за пръв път.

– Пиша, каквото трябва – Нострадамус ме погледна по-предпазливо. – Не твърдя, че разбирам смисъла на думите.

– Аз обаче го разбирам. – Приведох се напред, неспособна да прикривам повече безпокойството си. – Съпругът ми, кралят, е лъвът. По-възрастният. Сънувах... – Поколебах се, защото не исках да изрека гласно ужасяващото видение.

– Мадам, с вас се разбираме добре. По-добре, мисля, отколкото ни разбират другите. Виждаме неща, невидими за другите. Твърде много, за да сме спокойни.

Извърнах лице и се втренчих през прозореца. Под яркото слънце в градината Едуар, Марго и малкият Навара се гонеха около зелените живи плетове. Представих си разцепени глави и пронизани тела; мъже се мятат, давят се в потоци кръв.

– Не искам да виждам повече – прошепнах.

Не знам как разбра. Навярно го прочете по лицето ми, както предсказателите четат по линиите на дланта, или вече бе съставил рождената ми карта със зловредния Марс. Или пък издайнически страх бе просветнал в очите ми, докато произнасях трийсет и петото четиристишие.

– Кралят ще умре – казах му. – Моят Анри ще умре твърде млад, ще го сполети ужасна смърт, ако не успея някак да я предотвратя. Знаете го, написано е в поемата. Кажете ми, че съм права, и ще ми помогнете да направя необходимото, за да го спася. Съпругът ми е моят живот, моята душа. Умре ли, няма да искам да живея.

Преди толкова години вярвах, че сънят ми се отнася само за Анри. Мислех, че жестокият му край е най-лошото, което ще сполети мен, наследниците му и Франция.

Сега е лесно да прозра каква грешка съм допуснала. И колко глупаво е, че спокойните думи на Пророка ме ядосаха.

– Пиша, каквото ми нареди Бог, Ваше Величество. Волята му е над всичко. Не съм в състояние да я тълкувам. Щом Бог ви е изпратил виденията, длъжна сте да разберете какво цели.

– Длъжна съм да опазя краля – отвърнах му, – и децата си.

– Сърцето ви подвежда – той потрепери, сякаш го сграбчиха невидими хищнически нокти. После проговори с глас на чуждо, не съвсем човешко създание. – Децата... – промърмори и тогава разбрах, че вижда дори най-тъмните тайни. Притиснах с длан кървавата перла, сгушена до сърцето ми, сякаш така щях да скрия истината. – Децата са родени под нещастна звезда. Няма спасение.

Срещнах магьосника Козимо Руджиери в злокобен ден.

Усетих го призори в тропота на конски копита върху павираната улица пред имението. Вече се бях събудила и облякла и се канех да сляза долу, когато чух шумотевицата. Надигнах се на пръсти и надникнах през прозореца с разтворени кепенци в спалнята ми.

Придружен от дузина войници, Пасерини пришпорваше разпенения си кон по широката Виа Ларга. Носеше червената си кардиналска роба, но бе забравил шапката си – или беше паднала, докато е препускал бясно – и бялата му коса стърчеше на туфи над главата. Той изкрещя лудешки на коняря да отвори портата.

Спуснах се бързо по стълбите и стигнах площадката едновременно с леля Клариса – красива жена в годината преди безвременната ѝ смърт, деликатна като Грациите на Ботичели. Носеше рокля от розово кадифе, прозирен воал покриваше кестенявата ѝ коса.

Нямаше обаче нищо деликатно в нрава на леля Клариса. Братовчедът ми Пиеро често наричаше майка си "най-неумолимият мъж в семейството". Тя не скланяше глава пред никого, а още по-малко пред четиримата си синове и съпруга си – Филипо Отроци, могъщ банкер. Имаше остър език и бърза ръка и не се колебаеше да нанася удари и с двете.

Тази сутрин бе намръщена. Забеляза ме и аз сведох глава и очи, защото нямаше начин да умилостивиш леля Клариса.

На осем години аз бях неудобно дете. Мама починала девет дни след раждането ми, последвана шест дни по-късно от татко. За щастие от мама бях наследила огромно богатство, а от татко – титлата херцогиня и правото да управлявам Флоренция.