Кейт Куин - Господарката на Рим

– Извинете, господарке.

– Лицето ти определено има зеленикав цвят. Няма защо да ти прилошава от игрите, тъй де. Гладиаторите, робите и затворниците – всички ще умрете по-рано или по-късно. Затова пък поне на нас ще ни е забавно.

– Може би е от еврейската ми кръв – допуснах аз. – Ние обикновено не намираме смъртта за забавна.

– Може и тая да е причината – Лепида разглеждаше боядисаните си нокти. – Обаче игрите днес със сигурност ще са вълнуващи. Трябваше ли императорът да вземе да се разболее и да умре точно в разгара на сезона – заради него не сме гледали добро представление от месеци.

– Колко несъобразително от негова страна – съгласих се аз.

– Но поне за новия император се говори, че обича игрите. Император Домициан. Тит Флавий Домициан… Чудя се какъв ли е? Татко направи всичко по силите си, за да му организира хубави двубои. Перлените обеци, Теа!

– Да, господарке.

– И парфюмът от мускус.

Така Лепида старателно проучваше външността си в полираното метално огледало. Беше много млада – на четиринайсет, също като мен, – всъщност дори прекалено млада за пищната копринена туника, перлите, ружа. Но тя нямаше майка и Квинт Полий, който толкова безскрупулно се справяше с търговците на роби и с ланистите [2] Ланист (ланиста) – притежател на школа за гладиатори, който купува роби, обучава ги и ги дава под наем. – Б.ред. , беше като глина в ръцете на единствената си рожба.

Освен това няма съмнение, че тя привличаше погледите. Красотата ѝ не бе нито в теменуженосините ѝ очи, нито дори в еднометровата ѝ копринена черна коса, която беше нейна гордост и радост. Беше в олимпийската ѝ самоувереност. Именно с тази своя самоувереност Лепида Полиа планираше да си хване виден съпруг, патриций, който най-сетне да издигне семейство Полий до най-високите прослойки на римското общество.

Тя ми кимна да се приближа, веенето с пауновото ветрило лениво полюляваше изваяните ѝ къдрици. В огледалото зад нея аз бях тъмна кафява сянка: бях мършава, докато тя беше сочна; бях загоряла от слънцето, докато тя бе с бяла кожа; бях опърпана, докато тя беше сияйна. Поразителен ефект.

– Поразителен ефект – оповести тя, като отражение на мислите ми. – Но ти наистина се нуждаеш от нова туника, Теа. Изглеждаш като високо изсъхнало дърво. Хайде, татко чака.

Баща ѝ наистина чакаше. Но нетърпението му се смекчи, когато Лепида му се усмихна, разкривайки трапчинките си, и кокетно се завъртя.

– Да, много си хубава. И днес не забравяй да се усмихваш на Емилий Гракх; от много важно семейство е, а има и вкус за хубави момичета.

Можех да му кажа, че вкус за хубави, но не момичета, имаше Емилий Гракх, но той не ме попита. А може би трябваше. Робите чуват всичко.

На повечето римляни се налагаше да станат още на зазоряване, за да си намерят хубаво място в Колизеума. Но местата на семейство Полий бяха запазени, така че ние тръгнахме достатъчно късно, точно според модата, за да можем да кимаме за поздрав на всички важни семейства. Лепида грейна пред Емилий Гракх, пред група центуриони патриции, които безделничеха на ъгъла на улицата, пред всеки с тога с пурпурен кант и със старо фамилно име. Баща ѝ важно обменяше клюки с всеки патриций, който благоволеше да го удостои с престорената си усмивка.

– … Чух, че император Домициан планира кампания в Германия следващия сезон! Иска да подхване нещата от там, където брат му ги остави, а? Нищо чудно, че император Тит показа на тези варвари къде им е мястото, ще видим дали Домициан ще успее да постигне нещо повече

– Квинт Полий… – дочух провлечен патрициански глас. – Наистина, дори парфюмът му!

– Но пък си върши работата толкова добре. Какво е една усмивка от време на време, ако ще го стимулира да работи усърдно?

А Квинт Полий продължаваше да се покланя и да се усмихва мазно. Той би дал трийсет години от живота си за честта да носи името Юлий, Гракх или Сулпиций. Господарката ми също, със същата цел.

Аз се забавлявах, като зяпах по сергиите, които задръстваха улиците. Сувенири от мъртви гладиатори, кръвта на този или онзи велик боец, съхранена в пясък, малки дървени медальони с нарисуваното лице на прочутия Белерофон. Последните не се продаваха много добре, защото дори и художник не можеше да придаде красота на лицето на Белерофон. Портретите на един хубав тракийски боец с тризъбец се пласираха повече.

– Толкова е красив! – С крайчеца на окото си видях няколко скупчени момичета, които се захласваха по един медальон. – Аз спя с това изображение под възглавницата си всяка нощ. Усмихнах се. Ние, еврейските момичета, също обичахме мъжете ни да са бойци – но ги предпочитахме истински и дълголетни. Да бъде мъж, който би отсякъл главата на някой легионер сутринта и след това би се прибрал, за да седне начело на масата за шабат. Само римските момичета губеха ума си по недодялани лъскави портрети на мъже, които никога не бяха виждали, мъже, които вероятно щяха да са мъртви, преди годината да е изтекла. От друга страна, може би един мъж, който щеше да живее по-кратко, беше по-подходящ обект на копнежи. Той никога няма да остарее, никога няма да загуби красотата си, а ако ти омръзне – скоро няма да го има.