Кейт Куин - Господарката на Рим

– Е, майка ми нямаше да иска да си щастлив – призна Сабина. – Но това сега е без значение.

Лепида Полиа беше открита мъртва в Домус Августана, натъпкана най-позорно в един килер… Още една жертва, допуснаха всички, на убиеца, който беше отнел живота на императора. Маркус, който знаеше по-добре истината, изобщо не поиска да се разследва смъртта на бившата му жена. В болката по загубата на Паулиний това изобщо не го вълнуваше.

Някогашната императрица на Рим сама пристъпи към император Нерва и сведе глава в изящен поклон. Тя остана вярна на думата си и се погрижи Паулиний да бъде погребан с почит, като мъж, загинал в опит да защити своя император и приятел. В негова чест беше издигната арка и името му щеше да остане в историята завинаги. Императрицата вече бе прокарала тази идея в Сената за последно от поста си на императрица, преди да оповести оттеглянето си в Баие при семейството си. Тя се поклони ниско пред новия император в бялата си коприна, жена, която всички римски матрони можеха да сочат на дъщерите си като пример за добродетелност и благоприличие. Маркус си спомни императрицата от времето, когато беше младо момиче с тъмнокестенява коса, с талант да крои интриги, момиче, което той не харесваше. Сега я харесваше, но дали би я дал като пример за подражание на Сабина? … Вероятно не.

Несий, астрологът, направи недвусмислено предсказание, кръглото му лице изглеждаше охранено и сияещо. Маркус усети как пръстите на Калпурния стискат неговите, докато слушаше за осемдесетте години бляскаво бъдеще, които предстояха на Римската империя. Златният век на Рим, както обеща Несий, беше в зората си.

Маркус, а с него и целият Рим почувстваха, че са го заслужили.

– Трябва да тръгваме. – Ариус усети как Теа го потупа по рамото. – Лодката ни чака. О! – възкликна тя като го обърна към себе си. – Ти пак си такъв, какъвто беше!

Той прокара ръка по косата си – измита от ореховия сок, тя имаше обичайния си рижав оттенък. Брадата също беше изчезнала.

– Харесвам ли ти така?

– Обожавам те! – Тя сплете ръце около врата му и притисна бузата си към гладкото му лице. Той обърна ръката ѝ и целуна вътрешната страна на китката ѝ. Носът ѝ бе изгорял от слънцето, косата ѝ се спускаше сплетена по гърба, а той я обичаше така безумно, че не знаеше дали светът е на мястото си.

– Хей! – извика Викс, като се появи под мишница с кучето, което беше изплезило доволно език. – Оставете това за кораба!

Ариус само го бутна с ръка и Викс се олюля назад, ухилен до уши. Той беше израснал с още три пръста по време на престоя си в двореца, а двубоите в Колизеума бяха развили мускулите на ръцете му, но все пак си изглеждаше момче. Измъченият, мнителен поглед бе изчезнал от лицето му и той се носеше по улицата със старата си наперена походка.

Те избраха пустите странични улички, ръката на Теа се беше вкопчила в тази на Ариус, а Викс тичаше напред и мяташе пръчка на кучето. Не се тревожеха, че могат да ги спрат. С печата на императрицата на документите им никой войник в Рим не би направил нищо друго, освен да ги поздрави и да отмине. Но така или иначе, всички войници бяха заети да гледат новия си император. Никой не знаеше, нито се интересуваше, че едно тричленно семейство отиваше към лодка в Тибър.

Британия. Ариус не я беше виждал, откакто беше на годините на Викс. Но когато поемеше въздух, все още можеше да усети аромата на планинските мъгли.

Той се блъсна във Викс, спрял се по средата на улицата.

– Какво… – очите му проследиха погледа на момчето.

Гладиатори.

Едри мъже, целите в белези, с лилави наметала, се качиха с твърда стъпка в чакащата ги каляска. Въоръжени мъже с далечни и напрегнати лица под шлемовете. Хвърляха раздразнени погледи към напарфюмирания, напудрен ланист, който подаваше глава от позлатената си носилка, за да ги смъмри.

– Игри – каза Теа, – за да отпразнуват коронясването. Траян много обича игрите. Ариус потръпна. Като погледна надолу към Викс, той видя израз на отвращение върху лицето на сина си.

– Да вървим! – каза Ариус.

Продължиха мълчаливо. Зад тях каляската тежко трополеше по пътя.

Ариус погледна назад през рамо. Колизеумът се мержелееше в далечината, кръгла каменна сянка, в която се криеха една ивица пясък и всичките му кошмари.

Ръката на Теа стисна неговата.

– Не поглеждай назад! – каза тя. – Спомни си какво се случи с жената на Лот!

Той примигна.

– С кого?

– Еврейска история… Повярвай ми: не трябва да гледаш назад!