Джина Шоуолтър - Прокълната целувка

– Как успя да се освободиш? – Тези вериги бяха невъзможни за разбиване.

– Имам си начини.

– Как? – настоя той.

– Не мога да бъда заключена, ясно? Независимо какви средства за ограничение използваш, аз не мога да бъда задържана . И ако някога отново опиташ да направиш нещо такова... – Ръцете ù се свиха в юмруци. – Свободата е всичко. Ти знаеш това по-добре от всеки, след като си бил принуден да приютиш демон. Дори беше длъжен да отвеждаш душата на приятеля си всяка нощ векове наред. Задължение, от което аз ти помогнах да се освободиш. Помниш ли? А ти се опита да отнемеш моята свобода... О! Сериозно бих могла да те срежа наполовина с един от ноктите си.

„По-добре така, помниш ли?“

– Тези вериги са били използвани върху богове и винаги са издържали. Единствено ключът може да ги отвори, а той е в джоба ми.

– Голяма шибана работа, кучи сине! Казах ти, че съм могъща. Не е моя вината, че ти не си слушал. Сега ще ти помогна да се биеш с Ловците и ще имаш късмет, ако ударът ми случайно или нарочно не се отклони и не убие теб . Всъщност не мисля, че ще те чакам. – Тя погледна към тунелите и преброи с върха на пръста си. – Ще се видим във... втория, сладкишче. Там беше най-големият и най-лошият Ловец, когато проверих за последно. Просто ще се престоря, че това си ти, и ще закова задника му за тавана.

Тя изчезна миг по-късно и след нея остана само облак от аромат на ягоди, сметана и той усети яростта ù. Проклятие! Той изсвири и забърза напред. Вече нетърпеливите воини скочиха, сякаш някой беше срязал невидими въжета.

Тихо разритаха листа и вейки. Когато Лушън стигна до втория тунел, този на Гидиън, се хвърли върху импровизирания покрив и се остави да падне вътре, защото не искаше да се пренесе и да стресне мъжете си. Гидиън се намръщи, но не коментира, когато го последва отдолу. Оръжията на всеки от тях бяха вдигнати и готови.

Чу се пъшкане. Вик. Лушън се напрегна и започна да търси... да търси... проклятие, не виждаше Аня, нито виждаше...

Ловци. Там. Двама зад ъгъла. Единият биеше възрастен човек, а другият държеше мъж на средна възраст. И двамата затворници молеха Ловците да спрат.

– Кажи ми каквото искам да знам – каза единият Ловец, разумният му тон беше в остро противоречие с жестоките му действия – и болката ще спре. Само това трябва да направиш.

– Писна ми да се връщам с празни ръце – добави също толкова разумно другият, по-висок и мускулест, при което изрита по-стария мъж в стомаха.

Чу се пъшкане. По-младият извика:

– Спрете! Просто спрете! Той не знае нищо повече.

– Знае. Трябва да знае. Кажете ни или ще умрете! Това са единствените ви възможности в момента.

Този, който риташе, пристъпи напред и се наведе към лицето на затворника.

– Ако избереш смъртта, няма да е бърза и без грубости, разбра ли ме? Ще умираш парче по парче.

– Просто оставете баща ми на мира! – По-младият беше обвил ръце около по-стария мъж, сякаш за да го защити със собственото си тяло. – Кълна ви се, казахме ви всичко, което знаем. Просто ни пуснете! Моля ви!

– Не сте. Защитавате тези демони, сигурно дори работите с тях.

Сякаш изчакала пристигането на Лушън, Аня се появи до големия Ловец и просто му преряза гърлото, преди той да разбере, че тя е там. Тялото му се свлече на земята и тя се ухили към Лушън, сякаш казваше: „Виж какво направих!“.

Тя току-що беше убила човек, жестоко и без колебание и беше покрита с кръв. Това, че се усмихваше за стореното, разтърси Лушън тотално. Тя беше съблазнителен и красив ангел, но беше също и убиец. Като него.

Лушън беше опиянен от вида на Аня, искаше да се потопи в нея, но все пак успя да хвърли две ками към втория Ловец. Едната се заби в гърлото на мъжа, а другата в бедрото му. Всяка от тях беше достатъчна, за да го убие, но вместо да избира, Лушън беше решил, че две е по-добре от една. За всеки случай. Не му харесваше колко близо до Аня се развива действието, независимо че беше безсмъртна. Можеше да пострада, а мисълта някой от тези Ловци да я докосне, подпалваше дълбока ярост в него.

– Зад теб! – извика внезапно Аня.

Той се обърна, но не навреме. Един Ловец се беше крил в сенките и сега тихо се спускаше към Лушън. Сблъскаха се и се строполиха на земята. Ножът на Ловеца приближаваше гърлото на Лушън. Мъжът не изглеждаше разтревожен от идеята да убие Лушън и да освободи демона му. Сякаш беше превъртял и смъртта беше единствената му грижа.

– Демонско изчадие! – изплю Ловецът. – Чаках този ден.

Лушън се пренесе и мъжът се пльосна на земята. Окър­вавен, Лушън се появи зад него, пресегна се и пречупи врата му. В същото време Аня се появи до него и намушка Ловеца в гърдите.