Ема Томова - Перверзни игри

– Ще ви подам нещо, колежке.

Налапах твърдия пенис, ухаещ на моята роза – сладък дъх, сладък вкус, смучех с наслада. В същото време се сепнах, защото нещо извибрира вътре в мен. Погледнах нагоре, а Професорът ми се усмихваше, държащ малко дистанционно в едната си ръка. Мръдна пръст и ме разтърси нова вибрация, която масажираше органите ми отвътре и адски приятно пулсираше.

– Имаш виброяйце, контролирано от мен.

– Благодаря, Професоре.

Не знаех дали е уместно да кажа това, но не ми хрумна нищо друго.

Той се наведе напред и видях, че в другата ръка държи странен малък инструмент – метален, тънка дръжка, завършваща с въртящо се колелце с остри зъбчета, като игли. Игличките започнаха да се търкалят, опрени в кожата на гърдите ми. Приличаше на тока, който ми беше пускал. Силно осезаемо, боцкащо, драскащо и някак свръхнапрягащо. Когато докосна чувствителните ми зърна, извиках, защото щяха да се пръснат от напрежение.

Той се наведе още по-надолу и затъркаля чудноватото таралежче към срамните ми устни – бодеше ме и ме караше да потръпвам, а когато само докосна клитора ми, почти изпищях. Клиторчето беше най-особената ми зона, просто не търпях агресия там.

– Достатъчно с това, колежке.

Сякаш беше разочарован. Стана ми малко мъчно. Самоинициативно налапах пениса му – за да компенсирам, че не издържам много на болка. Твърдината навлезе до гърлото ми и задържах там – да го стиска теснината, да го дразни.

– Сега да проверим как е задният ви вход, колежке.

Накара ме да се поизправя. Краката ми бяха изтръпнали от позата. Едва се задържах стабилна. Нагъзих се към него, а той леко издърпа топчетата – беше учудващо приятно.

Прониза аналния ми отвор, без да чака. Достигна до дъното, настани здравия си кур вътре и ме зашиба грубичко.

– Ох... Професоре...

Той не отговори. Само чувах лекото му охкване и ръмжене. Стискаше задника ми, нахълтваше вътре и измъкваше почти целия си кур, после нанасяше нов удар на тясната ми цепка, а аз стенех. Заби го до дъно, поспря – и започна да ме пълни със спермата си. Обожавах да пълнят гъза ми с белия крем. Когато го извади, легнахме на леглото и се гушнахме.

– Ще имате отличен, колежке.

– Ха-ха – отговорих и го целунах.

***

Ролите гъделичкаха либидото ми. Чрез тях изживявах нови тръпки. Еротичното актьорстване сякаш ме правеше по-силна в живота като цяло. Смело говорех и действах по теми и в ситуации, в които преди бях плаха, наивна и изпитвах срам. Изобщо – колкото повече секс и перверзии реализирах, толкова по-щастлива се чувствах, здраво стъпила на земята и успяла. Но успехът често е относителен и въпрос на гледна точка.

Понякога, замисляйки се за сексуалните си подвизи, съзнавах, че съм имала повече изживявавания от десетки жени, взети заедно. Изпитвах гордост от тази равносметка.

Чехов улавя този тънък момент отлично и го представя блестящо – горчивата равносметка от напразно пропиления живот и обречеността на човека, който не може да промени нищо. Аз не бях като герой на Чехов, нито бях като Годо. Дори обратното – често изпадах във „вътрешна ярост“, когато нещата не се случваха както исках, когато ме задушаваха битовизми или когато правех нещо, ясно съзнавайки колко е безсмислено. Като да работиш работа, която не ти харесва… трупаш неудовлетворение, недоволство и отегчение, докато не стигнеш или до апатия, или до тотално обръщане на страницата. Когато бях в периоди, в които чувствах, че не правя стойностни неща с живота си, тогава врях и кипях; търсех начини... Имах вроден усет за ценното в живота – „моя си програма“, която често влизаше в разрез с общоприетото, както бе и в (невидим) конфликт с близките ми.

Колкото повече тайни авантюри имах, толкова повече усещах баланс в себе си. Все по-ясно разбирах двойствената си природа, но вече не я приемах с цената на болезнени вътрешни сътресения, страх, ридания и лутане.

Приех себе си такава, каквато съм.

Съзнах, че не е добре да живееш с човек, на когото поднасяш само такива страни от себе си, които ще му допаднат и няма да предизвикат конфликт. Глупаво, но често неизбежно. Когато сме влюбени, не сме себе си или по-точно: не сме такива, каквито сме, когато спрем да бъдем влюбени. Влюбеният и невлюбеният човек са две различни вселени. Краткотрайни. Винаги отминаващи.

Проумях също, че искам да бъда обичана такава, каквато наистина съм – с цялата си луда перверзност, със стихийната си страст, с дивашката си енергия и ненаситното си женско либидо.