Алмудена Грандес - Възрастите на Лулу

Вулвата ми посрещна веднага удара, щеше да се пръсне на парчета, ако продължаваше да набъбва по този начин.

Държах очите си полуотворени и напълно концентрирана в това, което правех. Бях се превила толкова напред, че в действителност почти бях легнала настрани върху седалката, със свити крака, а ръчката на прозореца опираше в бедрото ми. Стремях се ръката ми да следва в унисон движението на устата ми и това бе истинско предизвикателство за моето неумение, което за момент ми попречи да забележа промяната.

Движехме се.

В началото предположих, че това е само мое усещане, защото през оная нощ се бяха случили много неща и продължаваха да се случват. Но изведнъж колата бе заляна от светлина. Отворих очи и погледнах нагоре, където се намираха лампите на булевард „Кастеляна”, които отвърнаха на погледа ми.

В началото бях вцепенена. Как можеше да движи лоста за скоростите, без да разбера? Но под мен нямаше никакъв лост. Мина време, докато си спомня, че в тази кола лостът беше на волана.

След това ме обхвана ужас, паника.

Скочих като изстреляна от невидима пружина. Кога-то най-после успях да седна на седалката, разбрах, че съм полугола. Позакрих се с каквото можах, с блузата и с ръце, представлявайки може би патетичен образ.

Пабло натисна рязко спирачката. Спряхме в средното платно, сред оглушителното свирене на един автобус, който ни задмина отдясно. Когато мина покрай нас, успях да видя шофьора, който сочеше с пръст слепоочието си.

Мнението ми не бе по-различно от неговото.

— Какво правиш? — бях много уплашена. — Можехме да се претрепем.

— Същото, което и ти.

— Не трябваше да спираш така насред улицата...

— Ти също не трябваше, но спря и се изправи.

Изведнъж видях, че вече не приличаше на зрял мъж. Бе загубил цялата си тежест, Превърнал се в ядосан и мърморещ младеж. Планът му §е пропаднал и бе вълнуващ лда го наблюдавам — с разтворен цип и сериозен израз, с изражениеЛна обиден, загледан в някаква определена точка в далечината. За първи път в живота си, за първи и последен път в живота си с него, почувствах, че бях жена, зряла жена. Чувството бе приятно, но не можех да му се радвам. Пабло бе побеснял.

Опитах се да си възвърна спокойствието, за да преценя положението. Извърнах се към прозореца и установих, че шофьорите, минаващи покрай мен, бяха торсове, тЛла, отрязани малко над мишниците.

Колебаех се.

— Ще те отведа у вас. Извинявай, пиян съм.

Изведнъж почувствах силно желание да заплача.

Миражът бе изчезнал. Гласът му бе сериозен и спокоен, глас на мъж, молещ за прошка, без да си дава сметка. „Извинявай, пиян съм” — тъпа куртоазия пред момиче, което в крайна сметка не е излязло това, което се е очаквало от него. Погледна ме за миг, с усмивка колкото формална и любезна, толкова и лишена от всякакво съучастничество, усмивка на зрял, снизходителен мъж, приятел на семейството, откакто се помня, съвсем засрамен от това, че е нарушил благоприличието.

Изведнъж се смалих, станах по-малка и заплаках, без да мога да сдържам сълзите си. Вече се движехме доста бързо, домът ми не беше толкова далеч. Бях блокирала, не можех да мисля, но трябваше да опитам, трябваше да мисля светкавично, времето ми се изплъзваше между пръстите, а това бе важно, много важно.

Извърнах се, за да го погледна. Бе вдигнал ципа си, без да разбера.

Хвърлих се върху него, като оставих тялото си да покрие лявата му половина, но тъй като бях много развълнувана и плачех, ръцете ми се преплитаха една в друга. Успях да откопчея колана му, като се ударих с единия му край по бузата. Продължавах да плача от яд, че не се справях бързо. Разкопчах копчето, свалих ципа и го извадих. Беше малък, съвсем различен от предишния красавец няколко секунди преди това. Сложих го в устата си целия и започнах да правя всичко, което знаех, още повече че исках да го пленя на всяка цена, но той не нарастваше. Такъв малък и мек правеше нещата по-сложни.

Държах го в устата си, смучех го и изведнъж реших, че ми харесва 1'акъв, но след това отхвърлих мисълта.

В действителност не ми харесваше, трябваше да порасне каквото и да става. От време на време го изваждах от устата, облизвах го, както направих това в началото, прекарвах целия си език от върха до основата и обратно. Поставях го отново в устата, потапях го в слюнка, разтърквах го силно между устните си, поглъщах го и движех език в устата си, като че ли изсмуквах кръвта от несъществуваща рана. След това навън, докато го държах с една ръка, се впусках далеч зад основата му, навлизайки в пространството между плътта и плата, докато устата ми се напълнеше с косми, за да се върна в началото...