Алмудена Грандес - Възрастите на Лулу

Правех го съвсем бавно, залепяйки и отлепяйки се от него, като забивах гърдите си в гърба му и захапвах по малко от червения му пуловер, докато твърдата вълна заскърца в зъбите ми.

Тълпата се разпръсна така ненадейно, както се бе сгъстила. Отново почувствах хлад. Пуснах набързо Пабло, а той започна да се държи доста странно.

Загледа се в часовника около минута — две, после се отдели от опашката и се запъти в обратна посока с решителни крачки.

— Да тръгваме!

Подчиних се, без да разбирам добре какво се бе случило.

— Ще дръпнем ли няколко от ония?

Тонът на гласа му бе променен, вече не го разпознавах. Не отговорих, защото не знаех какво да кажа.

— Отговаряй!

Аз пушех от „сламата”, но не му казах. Бях загубила вяра в него. Отвърнах отрицателно.

Без да спира, той извади парче хашиш от джоба си, стисна го и ми го подаде с една цигара. Не посмях да попитам какво иска да правя с него. Облизах хартията, разлепих я, изпразних тютюна в дланта си. Той поспря за миг, за да го вземе и свие цигара. Запали я, дръпна два пъти и ми я подаде.

Без да мръдна, поклатих отрицателно глава.

— За Бога, Лулу, държиш се като глупачка!

Той, Чело и баща ми бяха единствените, които продължаваха да ме наричат така. Марсело ми казваше „пате”, „патенце”, защото бях и съм много недодялана.

Взех цигарата, дръпнах два пъти и му я върнах.

Продължихме да вървим, като си подавахме и всмуквахме от „сламата”. След малко се осмелих да го попитам:

— Защо не влязохме?

Гой се усмихна.

— Наистина ли ти харесва този тип?

— Не... — признах истината наполовина. В действителност по онова време дори не знаех, че пее на каталонски.

— На мен също не ми харесва. За какво тогава трябваше да влизаме?

Минахме покрай колата му, но той продължи напред.

— Къде отиваме?

Не ми отговори. Влязохме в тясна уличка. На няколко крачки от ъгъла имаше червен навес със златни букви. Пабло отвори вратата. Преди да вляза, се вгледах в двата ниски лавъра отстрани на входната врата и в жълтеникавата светлина, която излъчваше газена лампа, закачена на стената. Вътре цареше мрак.

— Внимавай, пате! Има стълби.

Въпреки всичко замалко щях да падна. Пабло дръпна тежка кожена завеса и влязохме в един бар.

Онемях от срам. Повече от мъжете носеха връзки. Средната възраст на жените не беше много под трийсетте. Малките масички, около които седяха почти всички по двойки, бяха покрити с червени покривки. Светлината бе оскъдна, а музиката нежна.

Косите ми бяха изскочили от качулката и падаха по лицето ми. Мисълта за униформата ме тормозеше. Всички ме гледаха.

Този път наистина. Всички ме зяпаха.

Седнахме на бара. Столът беше висок, кръгъл и много малък. Полата се опъна върху бедрата ми и изглеждаше още по-къса. Кръстосах крака и стана по-зле, но не посмях да помръдна повече.

Пабло говореше с келнера, който ме гледаше под око.

— Какво искаш?

Замислих се, наистина не знаех.

— Нима ще ми кажеш сега, че си и въздържателка...

Келнерът се засмя и ме ядоса. Придадох важен тон на гласа си и поръчах джин с тоник.

Пабло се обърна захилен към келнера.

— Казва се Лулу...

— О, отива й да се нарича Лулу...

— Казвам се Мария-Луиса — не знам защо се почувствах задължена да обясня.

— Лулу — поздрави господинът.

Пабло едва успяваше да изрече думите, заливаше се от смях, а аз не разбирах нищо.

— Гладна съм!

Нищо по-остроумно не ми хрумна в момента. Бях гладна.

Поднесоха ми чиния с пържени картофи и веднага се нахвърлих да ям.

— Добре възпитаните госпожици не ядат така бързо.

Отново стана любезен и усмихнат, но гласът му все още бе особен. Отнасяше се към мен с объркваща смесица от твърдост и любезност. Никога преди не бе се държал с мен строго, още по-малко — любезно.

— Да, но съм гладна.

— Добре възпитаните госпожици винаги оставят нещо в чинията.

— Да...

Пиеше джин. Надигна чашата и поиска втора. Аз бях приключила с моята и имитирах неговото движение.

— Няма да пиеш повече днес! — каза той убедително, преди да отворя уста за протест. — Няма да пиеш!

Когато си тръгнахме, келнерът се сбогува с мен много церемониално.

— Очарователно момиче си, Лулу.

Пабло отново се разсмя. Беше ми дошло до гуша от многозначителни усмивки, от това да се отнася с мен като с бяло агънце с розова панделка, да не мога да контролирам положението. Не че не можех да си представя възможното развитие на нещата, но ги отхвърлях предварително като невероятни, както и факта, че може да си губи времето с мен, защото го губеше наистина.