Алмудена Грандес - Възрастите на Лулу

Кадрите от екрана ме върнаха в действителността. Русият еякулираше. Първата струйка сперма изригна, сигурен признак, че не беше измама. Той вкара члена си отново в този, който вече ми беше познат.

Тялото ми гореше.

Дебела струйка слюнка се стичаше от горната ми устна.

Денят бе странен и необикновен още на зазоряване, но не само заради топлината, онази суха африканска топлина, така необикновена за средата на септември.

Зълва ми се обади рано. Искаше да знае дали имам време и за нея, за да ми разкаже между другото, че на Пабло му провървяло много добре с новото маце, някакво безцветно подобие на муза, което бе измъкнал от някаква интелектуална провинциална дупка, но з замяна на това съвсем млада.

Агенцията не вървеше добре. Сусана ме бе вкарала там с връзки, без наистина да им трябваха хора. Разказа ми разни чудноватости, но повече се нуждаеше от времето ми, отколкото аз от парите й. Въпреки това й отвърнах, че съм много заета и че не мога да се нагърбя с нова книга, което развали настроението ми за целия ден.

Мразя да се държа безотговорно, но не мога да го избегна.

Сутринта нещата се усложниха. Не успях да намеря свободна машинописка, не бяха предадени навреме позитивите за рекламите на немците и един от нашите най-сигурни клиенти анулира доста голяма заявка. Цяла сутрин прекарах на телефона без резултат.

Работите вървяха зле.

По обед ми се обадиха от колежа ма Инес. Учител ката искаше да ме види, защото държането на дъщеря ми я тревожело, било дори противообществено за едно дете на четири години.

Пабло бе включил автоматичния секретар.

Смятах да го поканя на вечеря с намерение да поговорим за неочакваните социални проблеми на нашата обща наследница, за да разбера до каква степен бях загубила властта си над него, но не посмях да му оставя никакво съобщение.

Чело ми се обади рано следобед. Беше по-зле от мен, с една от онези неприятни настинки, придружени със секреции, сълзи, сополи, лиги, удебелен език, неразбираеми звуци и глухи, дълбоки тонове, които едва стигат телефонната слушалка.

Този път ми разказа някои неща около журито за конкурсите, които след толкова години почти биха могли да се нарекат „нейни конкурси”.

Затворих й телефона.

Не я понасям, ненавиждам истеричните й изблици.

Изглежда, не съм чувствителен човек. Свикнала съм да живея под тази сянка.

Все още помня всичко чудесно.

Когато се върнах от училище, заварих Марсело в леглото, а Пабло бе седнал в нозете му.

Беше на 26 години и съвсем наскоро бе публикувал първата си стихосбирка след големия успех на критичното му есе върху „Духовни песнопения”, което на мен все още не ми правеше особено впечатление.

Бе висок, едър и вече леко прошарен.

Познавах го, откакто се помнех, и го обичах тайно и безнадеждно.

Един модерен актьор щеше да има дългоочакван рецитал в Мадрид, цяло събитие за измъчената демократична опозиция. Пабло повтаряше, че трябва да отиде. Брат ми твърдеше, че няма сили да се помръдне след ужасното пиянство.

Тогава се намесих, беше като рефлекс. Престорих се на страшно заинтересована, стиснах юмруци и с блеснали очи повторих като папагал, че ще бъда очарована, наистина очарована, ако мога да отида.

Никога преди това молбата ми не бе имала резултат.

Този път Пабло ме огледа от долу на горе и попита брат ми за мнението му. Марсело, чието лице изразяваше по-скоро подозрение, отколкото нещо друго, помисли за миг, припомни му възрастта ми и след това му каза да прави каквото ще.

Пабло ме погледна отново. Бях спокойна, защото знаех, че ще откаже.

Не отказа.

Стана, хвана ме за ръка и настоя да тръгнем. Ако не тръгнем веднага, ще закъснеем, а нямало гаранция, че рециталът ще трае повече от десет минути. Ако загубим началото, ще чуем само сирените на полицейските коли. \

Аз се опъвах. Нямах време да си сменя дрехите, бях с ученическата униформа и само пуловерът ми беше нов и мой ръст. Бях най-висока от сестрите си. Наследената пола от Исабел ми бе къса, почти педя над коленете. Блузата — от Амелия, копчетата заплашваха да изхвръкнат всеки момент. Когато започна учебната година, майка ми склони да се поохарчи, защото бе последната ми година. Чорапите бяха стари, ластикът — хлабав, на всеки две крачки се смъкваха до глезените. Обувките — ужасни, с два пръста дебели гумени подметки. Всичко освен зеленото яке на един от братята ми беше в отвратителен кафяв цвят.

Когато се родиш седма от девет братя и сестри и особено ако последните двама са близнаци, няма да носиш дори нова ученическа униформа.