Е. Джеймс: Петдесет нюанса сиво

Той отново затвори очи. Виждах как хиляди емоции минават по лицето му. Когато отвори очи, те бяха празни.

- Права си. Трябва да те пусна да си идеш. Аз не те заслужавам.

Мозъкът ми завря, настръхнах цялата. Светът около мен се сви, остана само една бездънна яма, в която да падна.

- Не искам да си тръгвам казах тихо. „Е, това е". Платих, за да видя картите на другия и да съм в играта. Очите ми се напълниха със сълзи.

- И аз не искам да си отиваш каза той. Гласът му звучеше странно. Той вдигна ръка, нежно погали бузата ми и още по-нежно избърса сълзата ми с палец. Откакто те видях, аз оживях. Палецът му мина по долната ми устна.

- И аз. Аз се влюбих в теб, Крисчън.

Очите му отново се разшириха. Този път в тях имаше само страх.

- Не! почти викна той. Думата излезе все едно току-що му бях изкарала въздуха с ритник.

- Не можеш да ме обичаш, Ана. Не... Това е грешка.

Беше ужасен.

- Грешка? Защо да е грешка?

- Погледни се. Нима мислиш, че мога да те направя щастлива? В гласа му имаше агония, скръб.

- Но ти ме правиш щастлива.

- Не и сега, не и ако правя това, което искам да правя.

Господи! Това беше краят! Ето, дотук бе стигнал с онези петнайсет нещастни момичета. Несъвместимост.

- Никога няма да можем да преодолеем това, нали? казах. Цялата треперех от страх.

Той поклати глава. Затворих очи. Не можех да гледам лицето му.

- Е, тогава да тръгвам казах и седнах с мъка.

- Не, не, не си отивай!

Усетих паниката в гласа му.

- Какъв е смисълът да оставам?

Чувствах се изморена, чувствах се като пребито куче. И исках да си тръгна веднага. Станах от леглото. Той тръгна след мен.

- Бих искала да остана сама казах с безизразен глас и излязох. Той остана в спалнята.

Тръгнах надолу. Огледах голямата стая и си помислих, че само преди няколко часа бях седяла до него, с глава на рамото му, и го слушах как свири. Колко много се бе случило само за няколко часа! Очите ми се бяха отворили и бях разбрала, че най-ужасните ми страхове са били истина. Той не беше способен да дава и да получава любов. И в един миг почувствах странно усещане на облекчение. Поне знаех.

Болката беше толкова нечовешка, че дори отказвах да я приема. Бях като глухоняма, лишена от всякакви сетива. Бях излязла от тялото си, за да не я усещам, и вървях като случаен наблюдател на трагедията, която се разиграваше пред очите ми.

Изкъпах се бързо, като мислех само секунди напред. Например как да изстискам шампоан в ръката си. Сега да сложа шампоана обратно на поставката. Сега изтривалката на лицето. Сега на раменете... прости, механични действия, които изискваха само механична мисъл.

Не си измих косата. Изсуших се бързо. Облякох се в банята. Извадих джинси и тениска от куфара. Джинсите раздразниха кожата ми, но честно казано, болката беше добре дошла. Съсредоточих се върху нея, за да не мисля за смъртоносната рана в кървящото ми сърце.

Наведох се да затворя куфара и погледът ми попадна на подаръка за Крисчън. Едно малко, дори миниатюрно самолетче Бланик L23. Сълзите ми потекоха. Щастливи мигове. Когато имаше надежда за „повече". Извадих го от куфара. Трябваше да му го дам. Скъсах един лист от бележника си и написах бележка.

Спомен за щастливите дни.

Благодаря ти.

Ана

Погледнах се в огледалото. Към мен гледаше блед и изплашен призрак. Навих косата си на кок. Очите ми бяха подути от сълзите, но какво от това? Подсъзнанието ми ме гледаше с одобрение. Дори тя знаеше, че сега не е време да си показва зъбите. Не можех да повярвам, че целият ми свят се разпада, че всичките ми надежди са напълно изпепелени. „Не, не мисли за това. Не сега. Все още не". Поех дълбоко дъх, вдигнах куфара и тръгнах към голямата стая.

Крисчън говореше по телефона. Беше с черни джинси и тениска. Бос.

- Какво е казал! извика толкова бясно, че аз подскочих. Трябваше да ми каже шибаната истина. Какъв му е номерът? Трябва да му се обадя... Уелч, нещата са абсолютно прецакани. Погледна към мен, нареди нещо по телефона и го изключи.

Пристъпих към дивана и си взех раницата. Опитвах се да не го гледам. Извадих макбука, отидох в кухнята и го оставих на плота за закуска, а до него оставих и блакберито и ключовете от колата. Когато се обърнах и го погледнах, очите му пищяха от ужас.

- Ще ми трябват парите, които Тейлър е взел за Уанда. Гласът ми беше спокоен, без никаква емоция.

- Ана, не искам тези неща, те са твои! Отказваше да повярва. Вземи ги.

- Не, Крисчън, приех ги по твое настояване. Не ги искам повече.