Е. Джеймс: Петдесет нюанса сиво

- Ана умоляваше ме той в шок.

- Изобщо не ми говори. Да не си посмял да произнесеш името ми! Ти си болен, Грей! Върви на лекар!

Обърнах се и излязох.

Облегнах се на вратата. Къде да ида? Да бягам ли? Да остана ли? Бях полудяла, сълзи се стичаха по лицето ми. Бършех ги с яд. Исках да се свия на топка, да се справя някак си с това, да излекувам размазаната си вяра. Как можах да направя такава глупост! Разбира се, че щеше да боли. Само дето се бях надявала на обратното.

Внимателно прокарах ръка по задника си. Болеше. Къде да ида? Не и в неговата стая. В моята стая? Не, стаята, която щеше да е моя. Не, която е моя. Ето, затова е искал да имам стая. Знаел е, че ще имам нужда да съм далеч от него.

Тръгнах бавно и сковано. Мислех, че може да ме последва.

В спалнята беше все още тъмно. Зората едва се усмихваше на хоризонта. Покатерих се с мъка на леглото. Седнах много внимателно, легнах както бях с хавлията и се отпуснах. Заплаках във възглавницата.

Какво си бях помислила? Защо му позволих да направи това с мен? Исках да видя колко е тъмно, но това беше прекалено тъмно за мен. Не, не можех да го направя. Но той правеше точно това. Така се възбуждаше.

Това беше моментът и на моето пробуждане. И за да съм честна спрямо него, той ме бе предупреждавал много пъти, пак и пак. Казваше ми, че не е нормален. Имаше потребности, които аз не можех да задоволя. И чак сега видях. Спомних си двата пъти, когато ме бе удрял, и колко по-различно беше от това. Той бе милостив към мен, но това едва ли щеше да го задоволи. Заплаках по-силно. Той нямаше да иска да е с мен, ако не можех да му дам това, от което се нуждае. Защо, защо, защо се бях влюбила в господин Петдесет нюанса? Защо не успях да обикна Хосе или Пол Клейтън, или някой като мен?

О, и видът му, докато излизах! Беше напълно съкрушен, шокиран. И колко жестока бях с него! Дали някога би ми простил? Дали аз някога щях да му простя? Мислите ми бяха като топка кълчища, блъскаха се в съзнанието ми. А подсъзнанието ми клатеше тъжно глава. Моето друго аз не се виждаше наоколо. Мрачно утро за душата ми. Бях толкова самотна. Исках да съм при мама. Спомних си думите й на летището:

„Слушай сърцето си и моля те, не премисляй нещата толкова много. Отпусни се и се наслаждавай на живота. Толкова си млада, толкова много неща ти предстоят. Позволи им да се случат. Заслужаваш най-доброто от всичко".

И какво направих? Последвах сърцето си и сега съм с подут задник и сломена душа. Трябваше да се махна. Това е. Трябваше да си тръгна. Той не беше за мен, аз не бях за него. Как е възможно това изобщо да проработи? Мисълта да не го видя никога повече буквално ме задуши. Моят господин Петдесет нюанса.

Чух, че вратата се отваря. Беше дошъл! Усетих, че оставя нещо на нощното шкафче до мен. После матракът се огъна под тежестта му и той легна зад мен.

- Тихо, бебчо каза задъхано. Исках да се дръпна, да ида на другия край на леглото, но лежах като парализирана. Не можех да мръдна, цялото ми тяло беше сковано. Не бягай от мен, Ана прошепна той и нежно ме дръпна в прегръдката си, зарови нос в косата ми и ме целуна по врата.

- Не ме мрази продължи нежно. Усещах дъха му по кожата си. Гласът му беше тъжен, агонизиращо печален. Сърцето ми се сви отново и заплаках тихо. Той продължи да ме целува гальовно, топло, а аз не помръдвах.

Лежахме така, без да си кажем нищо. Мина много време. Стори ми се години. Полека започнах да се отпускам и спрях да плача. Зората дойде, денят дойде и времето минаваше, а ние лежахме тихи.

- Донесох ти болкоуспокояващи и крем каза след много време той.

Обърнах се бавно към него, все още в ръцете му, сложих ръка на рамото му и го погледнах. Очите му бяха като сив кремък.

Гледах красивото му лице. Не издаваше нищо, дори с очи, но гледаше в моите, без да мигне. „О, той е толкова безмилостно красив". За толкова кратко време бе станал едно от най-скъпите за мен неща в живота ми. Вдигнах ръка и го погалих по бузата, прокарах пръсти по четината му. Той затвори очи и издиша.

- Съжалявам прошепнах.

Той отвори очи и ме изгледа озадачено.

- За какво?

- За това, което казах.

- Ти не ми каза нищо, не ме предупреди, аз не знаех... Очите му омекнаха от облекчение. Съжалявам, че те нараних.

- Аз го пожелах. И сега знам... Преглътнах. Ето, сега трябваше да го кажа. Да, трябваше. Не мисля, че мога да съм всичко, което искаш от мен.

Очите му се разшириха и ужасът се върна.

- Ти си всичко, което искам да си.

„Какво?"

- Не разбирам. Аз не съм послушна и знаеш със сигурност, че никога няма да ти позволя да направиш отново това с мен. А ти каза, че имаш потребност да го правиш. Нали така каза?