Е. Джеймс: Петдесет нюанса освободени

А толкова исках да й го покажа, да я вкарам в моя свят. „Доста високо се целиш с тая сделка, Грей“.

- По работа ли сте в Портланд? - попита тя и прекъсна мислите ми. Говореше високо, като се опитваше да се престори на безразлична. Стана ми смешно. Беше хубаво чувство. Жените обикновено не могат да ме разсмеят.

- Имах среща в университета. В специалността Селско стопанство - излъгах нагло. „Всъщност съм тук, за да видя вас, госпожице Стийл“.

Тя се изчерви и се почувствах като лайно.

- Финансирам едно изследване върху ротацията на почвите. -Това поне беше истина.

- Част от програмата ви да нахраните света? - Устните й се извиха в полуусмивка.

- Нещо такова - казах. „И ми се смее? Ако е така, много бързо ще й сваля усмивката от лицето. Но откъде да започна? Може би с вечеря, по-добре от обичайното интервю... ето това вече ще е новост, да обмислям перспектива за вечеря“.

Стояхме пред рафтовете с кабели, подредени по асортимент, дължина и цвят. Разсеяно прокарах пръсти по тях. „Мога да я поканя на вечеря, просто така. Като на среща. Дали ще се навие?“ Погледнах я. Тя изучаваше свитите си пръсти. Не смееше да ме погледне... а това беше много обещаващо. Избрах по-дълги връзки. По-лесно се огьват и могат да обхванат два глезена и две китки.

- Тези ще ми свършат работа - казах и тя пак се изчерви.

- Нещо друго? - попита бързо. Не разбирах дали иска да ме разкара, или се старае да ми покаже колко е учтива с клиентите.

- Ще ми трябва и залепваща лента.

- Ремонт ли правите?

Едва потиснах смеха си.

- Не, не е ремонт. - Не бях хващал бояджийска четка от много време. Има си хора за тези неща.

- Елате с мен - каза тя притеснено. - Лентите са при декоративните материали.

„Хайде, Грей, нямаш много време. Почвай някакъв разговор“.

- Отдавна ли работите тук? - Разбира се, знаех отговора. За разлика от повечето хора, аз обичам да правя проучвания.

Тя пак се изчерви. Господи, това момиче беше срамежливо. „Не бива да се надявам много! Никак даже!“ Тя бързо се обърна и тръгна към някакъв друг отдел. Тръгнах след нея. Нетърпеливо крачех след задника й. „И какво сега? Аз какво съм? Някакво шибано псе?“

- Четири години - каза тя. Вече бяхме при лентите. Тя се наведе и взе две, с различна ширина.

- Ще взема тази - казах. „Широката лента е много добра за през устата“. Когато ми подаде лентата, пръстите ни се докоснаха и слабините ми щяха да гръмнат. „Еба си!“

Тя пребледня.

- Ще има ли друго? - Гласът й беше мек и дрезгав.

„Господи, дали й действам по същия начин, по който тя действа на мен? Или само си въобразявам?“

- Въже.

- Насам. - Тя буквално хукна към друга секция, а аз имах възможност отново да се насладя на задника й.

- Какъв вид въже търсите? Имаме синтетично и от естествени влакна... усукано... обикновено...

„Мамка му! Спри!“ Вътрешно стенех и си я представях как виси вързана на тавана в стаята с играчките, но се борех да прогоня тази мисъл.

- Пет метра от естественото, ако обичате. - По-грубо е, а и боли повече, ако се опитваш да се освободиш от него... точно това ми трябваше.

Пръстите й трепереха, но успя да го премери, после измъкна ножче от задния си джоб, отряза го, нави го прилежно и направи впечатляващ възел.

- Да не сте била скаут?

- Организираните групови мероприятия не са точно моята голяма страст, господин Грей

- А каква е вашата страст, Анастейжа? - Стиснах погледа й в моя и зениците й се разшириха. „Да!“

- Книгите - каза тя много тихо.

- Какви книги?

- О, нищо особено. Класическа литература. Предимно английска

Английска литература? Бронте. Остин. Бях готов да се обзаложа. „Всичките тези романтични глупости. Не, това никак не е добре“.

- Имате ли нужда от нещо друго?

- Знам ли? Ще ми препоръчате ли нещо? - Исках да видя реакцията й.

- Нещо „направи си сам“ ли?

Направо щях да се пукна от смях. Едва се удържах. „О, сладката ми, „направи си сам“ не е за мен!“ Кимнах. Очите й бързо минаха по тялото ми. Сковах се! „Оглежда ме! Не е за вярване!“

- Работен комбинезон? - Тресна го ей така. И това беше най-неочакваното, което бях чул досега от устата й, откакто по същия начин изтърси оня въпрос: „Гей ли сте?“

- Не искате да си развалите дрехите, нали? - Посочи джинсите ми и пак се изчерви.

Нямаше как да се стърпя.

- Винаги мога да ги сваля.

Тя се изчерви като червено цвекло и заби поглед в земята.

- Ще взема и работно облекло. Не дай си боже да разваля някоя дреха - казах, за да не я мъча.

И пак тръгнахме, и аз все така я следвах. Направо препускахме из магазина.