Е. Джеймс: Петдесет нюанса освободени

- Извинявам се. Просто... м-м... така е написано тук. - И нервно прибра косата си зад ухото.

„Не си ли знае въпросите? Може би не са нейни?“

Попитах я и тя пребледня. Мамка му, това момиче беше много привлекателно, но нямаше натрапчива хубост... Дори не бих казал, че е красива.

- А... не... Кейт... госпожица Кавана де... тя написа въпросите.

- Заедно ли работите във вестника?

- Не, съквартирантки сме.

Нищо чудно, че не беше в час. Потърках брадичка и обмислях възможността да я смажа окончателно, да вгорча живота й за дълго време напред.

- По свое желание ли дойдохте тук? - попитах и тя ме погледна покорно, очите й бяха големи и тревожни, заради реакцията ми, предположих. Определено ми харесваше начинът, по който й действах.

- Тя ме помоли да дойда. Болна е - каза меко.

- Това вече обяснява всичко.

На вратата се почука и влезе Андреа.

- Извинете, че ви прекъсвам, господин Грей, но следващата ви среща е след две минути.

- Не сме свършили, Андреа. Моля, отложете следващата ми среща.

Андреа се поколеба, гледаше ме с отворена уста. Погледнах я и знам, че точно разчете посланието в очите ми: „Изчезвай! Веднага! Зает съм с малката Стийл!“ Андреа се изчерви до пурпур но, но бързо се съвзе.

- Както разпоредите, господин Грей - каза и излезе.

Обърнах се пак към интересното забавно същество на дивана ми.

- Та докъде бяхме стигнали с вас, госпожице Стийл?

- Моля ви, не искам да отнемам от времето ви.

„О, не си познала, малката. Мой ред е! Я да видим какво криеш зад тези големи сини очи“.

- Искам да знам повече за вас. Мисля, че е справедливо, нали? - И когато се облегнах и притиснах устни с пръст, очите й се заковаха върху устата ми и тя мъчително преглътна. Изпитах силно задоволство от факта, че не остана безразлична към чара ми. Даже се забравяше.

- Няма кой знае какво за разказване. - И пак се изчерви. „Притеснявам я с присъствието си. Това е добре!“

- Какво мислите да правите след дипломирането?

- Не съм планирала нищо. Засега искам само да си взема последните изпити. - Сви рамене.

- Имаме много добра програма за стажанти. - „И какво за бога ме накара да кажа тая велика тъпня? Правило номер едно - никога, ама никога не чукай персонала! Спри се, Грей! И ти не я чукаш“.

Изглеждаше доста изненадана. Зъбите й потънаха в устната. Защо това ме възбуждаше толкова много?

- О, ще го имам предвид - каза, позамисли се и добави: - Цо не съм сигурна, че това място е за мен.

„Защо, по дяволите? Какво й е на компанията ми?“

- Защо мислите така? - попитах.

- Очевидно е. Не е ли?

- Не и за мен. - Не знаех как да й отговоря. Хвана ме натясно. После стеснително се пресегна да си вземе касетофона. „Мамка му, тръгва си!“ Прехвърлих наум програмата си за следобед. Нямах нищо, което да не може да почака.

- Искате ли да ви разведа и да ви покажа наоколо?

- Сигурна съм, че сте прекалено зает, господин Грей, а и имам доста път с колата.

- Ще карате обратно до Ванкувър? - Погледнах през прозореца. Пътят беше дълъг, а вече валеше. Не трябваше да кара в такова време, но не можех да й забраня. Не знам защо, но това ме подразни. - Карайте внимателно. - Гласът ми прозвуча по-суро-во, отколкото исках.

Тя започна да прибира касетофона, все така непохватна. Бързаше, бързаше да се махне от офиса ми. Но не разбирах защо. Не исках да си тръгва.

- Записахте ли всичко, което ви трябваше? - Последен опит да удължа разговора и да я задържа още малко.

- Да, благодаря - каза тя тихо.

Отговорът й ме заби директно в земята. Начинът, по който думите прозвучаха от тази уста - и за секунди си представих как тази уста изпълнява всяко мое нареждане и винаги е на мое разположение.

- Благодаря за интервюто, господин Грей.

- Удоволствието беше изцяло мое. - И това беше самата истина, защото от много време никой не бе успял да ми достави някакво удоволствие и да ме забавлява толкова. Но мисълта беше крайно обезпокоителна. Тя стана и протегнах ръка с нетърпение. Не за довиждане, а за да я докосна.

- До нови срещи, госпожице Стийл - казах и тя сложи малката си ръка в моята. Да, исках да чукам това момиче в Стаята с играчките. Да я завържа, да я възбудя, да я гледам как ме желае, как ме чака и как ми вярва. Преглътнах. „Не, тая няма да стане, Грей“.

- Довиждане, господин Грей. - Тя бързо издърпа ръката си. Прекалено бързо.

Не, не можех да я оставя да си иде така. Очевидно искаше да си тръгне. Обзе ме отчаяние - и в същото време вдъхновение. Реших да я изпратя.

- Искам да съм сигурен, че ще успеете да минете през вратата без проблем.