Силвия Дей - Опиянена от теб

— Не можех да не дойда.

Гидиън Крос беше невероятно привлекателен мъж — толкова красив, че хората се спираха и го зяпаха, когато минава. В началото мислех за него като за секс божество и честите му и страстни прояви на мъжественост постоянно доказваха, че съм права, но вече знаех, че е и ранимо човешко същество. И той като мен беше страдал.

Шансът връзката ни да успее беше твърде малък.

Гърдите ми се надигнаха, жадно поглъщайки въздух, тялото ми реагираше на близостта до неговото. Макар да стоеше на няколко метра от мен, не можех да не усещам неудържимото привличане, магнетичното притегляне към другата половина на душата ми. Усещането се беше появило още при първата ни среща, когато и двамата бяхме поразени от неумолимата енергия помежду ни. В началото погрешно бяхме сметнали свирепия взаимен плен за похот, после осъзнахме, че не можем да дишаме един без друг.

Опитах се да възпра порива да изтичам в прегръдките му, където толкова отчаяно копнеех да се озова в момента. Но той беше абсолютно неподвижен, напълно овладял емоциите си. Стоях и с цялото си същество очаквах знак.

Господи, толкова го обичах.

Ръцете му, отпуснати до тялото, се свиха в юмруци.

— Имам нужда от теб.

Усетих как всичко вътре в мен се свива от суровата емоция в тона, дрезгавият му глас беше топъл и плътен.

— Не е необходимо да го казваш с такъв щастлив тон — прошепнах, опитвайки да го подразня, за да разведря настроението, преди да съм се предала напълно.

Обичах го, когато беше див, обичах го, когато беше нежен. Готова бях да го приема по всякакъв възможен начин, но беше минало толкова време… Кожата ми вече потръпваше и се стягаше в очакване, копнеех да усетя ненаситното боготворене на докосването му. Страхувах се от това, което можеше да се случи, ако се нахвърли върху мен с цялата си страст сега, когато толкова копнеех за тялото му. Можехме да се унищожим.

— Убива ме — каза той мрачно — да съм далеч от теб. Да ми липсваш. Имам чувството, че здравият ми разум зависи от теб, Ева. Как очакваш това да ме прави щастлив?

Навлажних сухите си устни с език и той простена така, че ме полазиха тръпки.

— Е… мен поне ме прави щастлива.

Напрежението видимо го напусна. Бил е толкова притеснен как ще реагирам на това, което бе направил за мен. Честно казано, аз също се притеснявах. Дали благодарността, която изпитвах, не показваше, че съм по-извратена, отколкото си признавах?

После си спомних ръцете на доведения ми брат по кожата си… тежестта на тялото, което ме притискаше в леглото… режещата болка между краката, когато ме насилваше отново и отново…

Потръпнах с подновена ярост. Ако радостта от смъртта на този изверг ме прави извратена, така да е.

Гидиън пое дълбоко дъх. Вдигна ръка и притисна областта над сърцето си, сякаш изпитваше болка.

— Обичам те — казах аз и очите ми се напълниха със сълзи. — Толкова много те обичам.

— Ангелче.

Озова се до мен с бързи крачки, пусна ключовете на пода и зарови ръце в мократа ми коса. Трепереше и аз се разплаках, разтърсена от прозрението колко много се нуждае от мен.

Гидиън наведе главата ми така, че да му е удобно, и ме целуна пламенно и властно, езикът му се плъзгаше бавно и дълбоко, попивайки вкуса ми. Страстта и желанието му се сблъскаха със сетивата ми в мощна експлозия, изстенах и ръцете ми трескаво сграбчиха суитшърта му. Стонът, който се изтръгна от гърдите му, отекна в мен, зърната ми настръхнаха, а по кожата ми преминаха тръпки.

Отпуснах се върху него, избутах шапката му, за да заровя ръце в черната коприна на косата му. Отдадох се изцяло на целувката, поразена от неустоимата й чувственост. От устните ми се откъсна ридание.

— Недей — прошепна той и се отдръпна, за да погали брадичката ми. Погледна ме в очите. — Сърцето ми се къса, когато плачеш.

— Не мога да го понеса. — Потреперих.

В красивите му очи се четеше същата тревога, която изпитвах и аз. Той кимна мрачно.

— Това, което направих…

— Нямам предвид това. Говоря за чувствата ми към теб.

Той потърка върха на носа си в косата ми и нежно плъзна длани по голите ми рамене — длани, които бяха изцапани с кръв, но тази мисъл само ме накара да обичам допира им още повече.

— Благодаря ти — прошепнах аз.

Той затвори очи.

— Господи, когато си тръгна тази вечер… Не знаех дали ще се върнеш отново… дали не съм те загубил…

— И аз имам нужда от теб, Гидиън.

— Няма да се извинявам. Бих го направил отново — заяви той и ме притисна още по-силно. — Алтернативата беше ограничителна заповед, засилена охрана, непрекъснато наблюдение… до края на живота ти. Смъртта на Нейтън беше единствената гаранция за твоята безопасност.