Ема Марс: Трилогия "Хотели"

Това бе обичайната ми защита срещу цунамито от неуместни изповеди, с които ме заливаше, и друга засега не бях измислила: придържах се към общоприетите клишета и някои готови изрази, взети преди всичко от статиите, посветени на секса в последните броеве на женските списания.

- Така или иначе - продължаваше тя, - той изобщо не може да сравни с онзи, който изобщо не ме докосваше и ме караше да мастурбирам пред него цели два часа... До пълно изтощение.

- Да, но като мастурбираш пред него, го учиш как да ти достави удоволствие. Това не винаги е изгубено време.

Това бе от списание Космополитен, броят юли-август 2007 г., посветен на секса. Май че там го бях прочела.

Ала какво всъщност знаех самата аз, Анабел Лоран? Почти нищо.

Всъщност изискването на агенцията бе единственото ми алиби, за да не споделям с нея нищо повече. Най-често това бе достатъчно, за да потуши нейното любопитство или да сложи край на безсрамната й логорея. Бих могла да доверя преживяното на моето тайно тефтерче. Ала ето че ръка, различна от моята, пишеше вместо мен върху интимната белота на неговите страници:

Звучи глупаво, но ми се струва, че всеки полов орган си има сродна душа. Сякаш на този свят за всяка вагина

има точно определен мъжки полов член със съответстваща на нея форма и големина. И обратно. Докато не се открият взаимно, те никога няма да достигнат пълните си

възможности. Сигурна съм, че това се отнася и за мен: до този момент моята вагина все още

не е попаднала на сродния на нея мъжки член.

(Анонимна бележка от 2 юни 2009 г., пусната без мое знание в пощенската ми кутия:

написаното е вярно)

Не бях в състояние да разкрия загадката и фактът, че нечия чужда ръка пише вместо мен, едновременно ме възмущаваше и възбуждаше. В крайна сметка мисълта за случващото се бе достатъчно тревожна, защото бях съгласна с написаното, продължавах да пазя тефтерчето и грижливо подреждах непристойните блянове, които анонимният преследвач ми разкриваше понякога по повече от веднъж на ден. Направих няколко опита да го причакам, без да снемам поглед от пощенската кутия, ала така и не можах да го изненадам.

В началото успях да скрия съществуването на спиралното тефтерче от София въпреки чувствителния й радар за подобен род тайни. До момента, когато, няколко дни по-късно, изпуснах чантата си в една заведение тъкмо до нейния стол. Тя по инерция се наведе да види разсипаното на пода съдържание.

- Каква е тази джаджа?

- Нищо... Върни ми го.

- Аха, любовното ти тефтерче! Да не би да описваш в него креватните си успехи? - изкиска се тя.

- Няма такова нещо... Престани...

- Опа, изчервяваш се!

Без да иска разрешението ми, тя разтвори първите страници и започна тихичко да чете на глас...

- Не се червя! Върни ми го веднага!

Но тя продължи по-високо.

- „... Питам се каква миризма и вкус усеща мъжът, когато ме лиже отдолу.“ Уха! Мис Лоран!

Здравата му пускаш края!

- София, дай ми го! Мамка му!

Накрая тя все пак се подчини, но злото беше сторено.

- Да не си решила да напишеш Сексуалният живот на Анабел Л. Или нещо такова?

- Не съм го писала аз...

- Хайде де!

- Честна дума. Някакъв тип пуска всеки ден в пощенската ми кутия тези листчета. Нямам представа кой е, нито какво иска от мен.

- Наистина ли? И ти просто си ги прибираш вътре?

- Кълна ти се, че това е истината.

Вече нямаше къде да бягам и се наложи да опиша тайнствените обстоятелства, при които тефтерчето бе попаднало в ръцете ми. После, ден след ден, някой друг или някоя друга водеше вместо мен, страница след страница, този интимен дневник.

Едно мое предположение по-скоро я развесели, отколкото шокира. Бях си въобразила, че този отровен подарък би могъл да бъде дело на Ребека, шефката на нашата агенция. Но ако това беше така, защо аз бях единствената получателка измежду всички Нощни красавици? В противен случай София веднага щеше да ми се похвали.

- Това направо ме побърква: измежду всички момичета в Париж този откачен е избрал тъкмо теб !

- Защо го казваш?

- Виж какво, Ел... Признай, че това би подхождало много повече на мен, отколкото на теб. Аз бих обожавала онзи тип, който реши да ми направи подобен подарък! А освен това имай предвид, че нямаше да чакам той да пише вместо мен.

Подадох й сребристото тефтерче, сякаш исках да се отърва от него.

- Ако това е достатъчно, за да те направи щастлива, ето... подарявам ти го.

- Я престани! То си е твое - сопна ми се тя с неочаквано сериозен тон.