Ема Марс: Трилогия "Хотели"

- Хм... - отвърнах аз и с движение на раменете се опитах да отклоня въпроса. - По-скоро второто.

- Като гледам колко е часът, бях почти сигурна.

Бяхме се уговорили през вечерите, когато и двете отслужваме (или обслужваме), да се срещаме в кафе „Антикер“ на улица „Гранж-Бателиер“, на две крачки от аукционната къща „Друо“, в самото сърце на Девети район. Правилото беше съвсем просто: тази, която приключи първа със своя клиент, да чака другата. При тактиката на изчакване това ставаше обикновено около 23 часа. При другата - доста след полунощ.

- А твоята вечер успешна ли беше?

- Би могло да се каже - отвърна тя с лека усмивка.

- Мангизлия ли беше?

- И още как! Никога не бях виждала такъв грамаден „Ролекс“. А освен това бях удостоена с честта да пребивавам в стаята „Помпадур“ с всички останали екстри.

Това бе друга особеност на хотел „Шарм“: всяка стая, предназначена за почасов наем, бе наречена на някоя от славните съблазнителки и куртизанки от историята на Франция. Сред тях имаше фаворитки и любовници, кралици и обикновени държанки, чието име се бе съхранило за поколенията, както и удивително сборище от танцьорки, шпионки, актриси и демимонденки, станали известни с влиянието си върху мъжете, от което през бурния си живот се бяха възползвали в пълна мяра. Официално тези названия не съществуваха и не фигурираха над вратите на стаите. Ала, както преди малко се бях убедила с очите си, обзавеждането на всяка от тях бе напълно издържано в духа на епохата на съответната авантюристка и в това отношение беше уникална. Всяка от тези стаи бе въплътила една от тези жени, във всяка от тях и най-необикновените фантазии придобиваха плът.

- Не е зле - одобрих аз с донякъде пресилено въодушевление. - Аз бях наследница на

Жозефин.

- Висша класа! Не си ли била преди там?

- Не, не бях я виждала.

София бе далеч по-редовна посетителка на „Шарм“ от мен: понякога два-три пъти месечно, никога повече от веднъж седмично. При всички случаи обаче тези срещи бяха основният й източник на доходи.

- А после - запита тя с най-двусмислената си усмивка, - после как беше? Получи ли се?

- Софи! - възкликнах аз за пред очи. - Сама знаеш... Не мога.

Познаваше правилото не по-зле от мен: агенцията, която ни свързваше с богати клиенти, строго ни забраняваше след срещата да правим по техен адрес каквито и да било коментари. Всичко, което се случваше в тези разкошни, в старинен стил покои, задължително трябваше да си остава там. Някои от мъжете, които обслужвахме, бяха видни, нерядко много влиятелни личности, и всякаква информация относно държанието им в интимна обстановка, особено за сексуалните им предпочитания, би могла да се превърне в опасно оръжие, обслужващо техните врагове. Поверителността се разбираше от само себе си и за нас бе закон.

Откровено казано, подобен императив напълно ме устройваше. Пазеше ме от изповедите на София и ми спестяваше подобни от моя страна. Говоренето за секс й доставяше не по-малко удоволствие от самия секс. За нея то бе негово естествено продължение, сякаш езикът й бе също толкова еректилен орган, колкото и клиторът, все едно че между двата съществуваше някаква тайна връзка. За нея това бе универсална тема, подхващаше я по всякакъв повод и къде ли не, както пред близките си, така и пред първия срещнат. „Кажи ми откровено, има ли за теб по-интересна тема от секса?, често ме питаше тя с предизвикателен тон. Няма да седнем да си приказваме за борсата или за деца я? Нямаме пукната пара и, поправи ме, ако греша, за деца имаме много време. Средната възраст на първото раждане при жените от предградията на Париж е трийсет и една години! Трийсет и една години!“

Веднъж попаднала на любимата си тема, тя нямаше спиране, без всякакъв срам влизаше в подробности и с особена наслада се спираше на онези от тях, които успяваше да изтръгне от събеседниците си.

- Само да беше видяла колко надарен беше моят клиент. Страхотен! Направо откачена работа! Беше му по-голям дори от банковата му сметка.

- Софи! - възмутих се аз, в опит да прикрия усмивката си.

- Кълна ти се, този тип би трябвало да го показват в цирка.

- Престани!

- Че какво толкова? Не сам ти казала името му. Говоря единствено за неговия пенис.

- Гениално - опитах се да я иронизирам аз. - Приключенията на безименния пенис.

- Да знаеш, беше толкова дебел, че се изплаших да не се задуша, когато го на...

- Тук си права - прекъснах я аз, за да не чуя продължението. - Не бива да се прекалява с фелацията, защото се пристрастяват и вече не желаят нищо друго.