Ема Марс - Трилогия Хотели

- Не мога да гарантирам нищо относно това, което може да се случи в хотелските стаи. Трябва да сте наясно, че от момента, в който решите да влезете там, ние не можем да се намесим.

- А ако прибегне до насилие?

- Прекалено много филми си гледала! - намеси се моята приятелка. - Това са депутати, адвокати, бизнесмени... Никой от тях няма да се осмели да ти посегне дори на шега.

Наистина ли бе казала „на шега“?

- Няма значение - прекъсна я Ребека. - Повтарям: от момента, в който прекрачите прага на стая заедно с вашия клиент, оставате сама. Каквото и да се случи вътре, в никакъв случай няма да ви се притека на помощ. Наясно сме, нали? В никакъв случай.

- Да - съгласих се аз.

- Ако допуснете грешката да ме потърсите за съдействие или да споменете агенцията пред трети лица, полицията например, имайте предвид, че категорично ще отрека някога да съм ви виждала. Незабавно ще бъдете извадена веднъж завинаги от нашата картотека.

Суровата маска, която бе надянала, изведнъж падна.

- И така, поздравления! И добре дошла в „Нощните красавици“!

Следващият четвърт час премина в попълването на различни документи, свидетелстващи за официалното ми и незабавно постъпване в агенцията, както и в различни препоръки, които вече бях чула от София: никога и с никого да не споделям за изпълняваните от мен поръчки, дори с родителите или с друго момиче от агенцията; никога да не разгласявам информация или сведения от личен характер, споделени от клиента по време на срещата с него; никога да не разкривам неговата самоличност; никога да не се опитвам да се срещна отново с клиент извън поръчките, минали през агенцията.

- От София разбрах, че сте журналистка? - заинтересува се най-сетне високата блондинка с едва доловима подозрителност в гласа.

- Да... Е, все още не съвсем. Предстои да завърша следването си.

- Чудесно. Значи, никога няма да открия в пресата нито ред за нашата среща и за бъдещата ви

работа... Нали?

Предположението й прозвуча като заплаха.

- Не. Имам нужда от пари, а не от неприятности.

- Чудесно! - заключи тя, като вдигна ръце и очи към небето. - Можете ли да бъдете на разположение вдругиден преди обяд?

За момент онемях от изумление? Възможно ли бе вече да ми е намерила клиент? Дали по това, което София й бе разказала за мен (сякаш чувах как моята приятелка хвали пред нея моята „аристократична чувственост“, „благовъзпитания ми сексапил“), тя бе решила, че може да предложи в аванс услугите ми на някой постоянен клиент?

Изглежда, съм се намръщила при мисълта за подобно прибързано включване в редиците на Нощните красавици, защото тя изведнъж омекна, стана и майчински ме прегърна през рамото, опипвайки с пръсти вълната на евтиния ми пуловер:

- Всичко ще бъде наред. Лично ще ви помогна. Двете заедно ще обиколим магазините. О-бо-жа-вам това!

- Магазините ли? - заекнах аз.

София пърхаше от радост на стола като ученичка.

- Ами да. Ще направим две-три нищо и никакви покупки, след които ще изглеждате чудесно!

Чудесно.

Подобно определение ми изглеждаше като дреха, с три номера по-голяма от моя ръст. Нямаше какво да се прави, налагаше се да свиквам. При това бързо.

Всяко излизане от Париж, на път към предградията, приемах като мъчителна раздяла и едва ли не като падение. Притегателната сила на столицата продължаваше да действа с пълна сила върху момиче като мен, израснало в Нантер. Вечерното метро в западна посока бе за мен като кола, която откарва осъдения на екзекуция. С тази разлика, че се качвах на нея всеки божи ден.

Мъчението щеше да продължи до деня, когато бъдех най-сетне в състояние да наема самостоятелно жилище, а в това отношение нямах никакво колебание: по-добре мижава слугинска стая в центъра на Париж, отколкото удобен двустаен или тристаен апартамент в периферията. Исках да живея в сърцето на големия град, в сърцето на днешния ден. В сърцето на света.

През въпросния ден, с надлежно подписания договор в джоба се качих на синьо-бяло-червения вагон, чиято вътрешност бе изцяло обновена, включително подвижните седалки. Настаних се и веднага почувствах, че привличам погледите. Мъжките, естествено. Макар да бях свикнала с това, продължавах да изпитвам смущение. „Не виждам какво толкова се оплакваш!, чудеше се понякога София. Почакай да станеш на петдесет и циците ти да увиснат до коленете. Тогава ще разбереш дали не е приятно да те заглеждат в метрото.“

Междувременно всяко намигане направо ме разпъваше на кръст. Не знаех как да реагирам на мъжкото внимание. Жонглирах с тайното им желание като тюлен със замразена херинга. Никой не ми бе обяснил правилата на тази игра. Ето защо нямах друг избор, освен да стоя встрани от игралното поле и да се правя на разсеяна. Обръщах глава и съзерцавах пейзажа, защото след спирката „Нантер Юниверсите“ линията излизаше на открито, но това не бе достатъчно да обезсърчи мъжете, нито да разсее притеснението ми.