Джек Вэнс: Сборник "Градът на часките"

Лагерът се намираше в открита местност — гората бе останала назад, ако можеше да се съди по звездите. Зачуди се каква ли е била съдбата на пилотското кресло и аварийния комплект. Доколкото си спомняше, креслото бе останало да виси на дървото. Следователно можеше да разчита само на себе си и на своите способности — на качествата, подсилени от сериозната подготовка за разузнавач, която някога Рейт бе сметнал за твърде педантична и пресилена. Той притежаваше широки познания по всички основни науки, лингвистични и комуникативни умения, бе изучавал астронавтика, космическа и енергийна технология, биометрия, метеорология, геология и токсикология. Толкова за теоретичната част — в добавка беше преминал интензивен курс на обучение по оцеляване в екстремни условия и ситуации: оръжейно дело, техники за нападение и самоотбрана, добиване на храна и вода, алпинизъм и катерачество, механика на космическите двигатели, поправка на електронни уреди и импровизирани ремонти при недостиг на средства. Не беше загинал при първия контакт, както бе станало с Пол Уандър, което означаваше, че засега поне ще живее — но какво от това? Шансовете му да се върне на Земята вероятно бяха безкрайно малки — а това потискаше естествения му интерес към тази чужда планета.

Нечия сянка падна върху лицето му — над Рейт се надвеси младежът, който му беше спасил живота. След като го разгледа от мрака, младежът коленичи и му предложи купа с нещо, което наподобяваше овесена каша.

— Благодаря… много благодаря — промърмори Рейт. — Но се съмнявам, че ще мога да ям — превръзката ме стяга.

Младежът се наведе напред и заговори с рязък глас. Рейт забеляза, че лицето му изглежда доста навъсено и напрегнато за едно момче, което едва ли имаше шестнайсет години.

С огромно усилие Рейт успя да се подпре на лакът и пое купата. Младежът се надигна и отстъпи няколко крачки назад, наблюдавайки мъчителните опити на Рейт да се нахрани. По някое време той се обърна и извика нещо в тъмнината. Дотича малко момиче. То се поклони, взе купата от Рейт и започна да го храни с искрена загриженост.

Младежът продължаваше да разглежда Рейт, видимо заинтригуван от него, също както Рейт бе объркан и заинтригуван от ставащото наоколо. Мъже и жени в един свят, който се намираше на двеста и дванайсет светлинни години от Земята! Паралелна еволюция? Невероятно! Лъжица след лъжица кашата потъваше в устата му. Момичето, което бе не повече от осемгодишно, носеше парцалива и не особено чиста роба. Петима-шестима мъже от племето дойдоха да гледат, чуваше се гърленият ромон на техните разговори, но младежът не им обръщаше внимание.

Най-сетне купата се изпразни, момичето опря до устните на Рейт чаша с кисела бира. Рейт отпи, тъй като несъмнено това се очакваше от него, макар че напитката дразнеше неприятно небцето.

— Благодаря — прошепна той на момичето, което отвърна със смутена усмивка и побърза да изчезне.

Рейт се излегна на сламеника. Младежът го заговори с груб тон — явно го питаше нещо.

— Съжалявам — отвърна Рейт. — Не разбирам. Но не се дразни — точно сега имам огромна нужда от приятели.

Младежът изостави опитите за контакт и също си тръгна. Изтегнат на сламеника, Рейт се помъчи да заспи. Пламъкът на огъня постепенно отслабваше, животът в лагера замираше.

Някъде отдалече долетя протяжен вик, или по-скоро животински вопъл, трептящ вой, на който отвърна втори, после трети и четвърти. Рейт отново се подпря на лакът и видя две луни в небето — с почти еднакви размери, едната розова, другата бледосиня, която тъкмо бе изгряла от изток.

Минута по-късно друг глас, от по-близо, се присъедини към общия вой. Рейт слушаше учудено — възможно ли бе това да е глас на жена? Още гласове го последваха, подхващайки безсловесен напев, който, заедно с далечния вой, бе като трагичен апотеоз на някакво огромно и непреодолимо злочестие.

Най-сетне напевът утихна и в лагера се възцари тишина. Рейт постепенно се унесе в сън.

На сутринта Рейт успя да разгледа по-добре лагера. Беше разположен в една долчинка между два широки и ниски хълма, сред много подобни възвишения, които се простираха на изток. Тук, по причини, които засега убягваха на Рейт, диваците бяха решили да намерят временно убежище. Всяка сутрин четирима млади войни, увити с дълги кафяви наметала, се качваха на малки електрически мотори и се отправяха в различни посоки из степта. Те се връщаха същата вечер с подробни доклади за Траз Онмале, младия вожд. Всяка сутрин се разпъваше и вдигаше огромно хвърчило, за което бе привързано седем-осемгодишно момче, чието задължение, изглежда, бе да наблюдава околностите. В късния следобед вятърът обикновено утихваше и хвърчилото бавно се спускаше. Момчето обикновено се отърваваше с някой лек удар в земята, макар че мъжагите, които теглеха въжетата, изглеждаха по-загрижени за безопасността на хвърчилото — четирикрило приспособление от черна ципа, изопната върху дървени ленти.