Кендар Блейк - Анна в рокля от кръв

– Пази от нараняване от пръсти на ръка. Другото му име е петпръстник – казва тя разсеяно, после ме поглежда. – Анна има по пет пръста на ръцете, нали?

– На всяка от тях – казвам развеселено и оставям парченцето обратно.

– Пак почистих камата – казва тя, докато добавя щипка алетрис, за който казва, че държи враговете настрана. – Ще ти трябва. Доколкото разбирам, като чета заклинанието, то доста ще я отслаби. Ще можеш да довършиш започнатото. Да направиш това, за което дойде.

Забелязвам, че не се усмихва. Макар че напоследък не се навъртам много вкъщи, тя ме познава. Знае, когато нещо не е както трябва, и обикновено има доста добра представа какво точно е то. Нарича го майчински инстинкт.

– Какво не е наред този път, Касио? – пита тя. – Какво е различно?

– Нищо. Нищо не би трябвало да е различно. Тя е по-опасна от всеки друг призрак, който съм срещал. Може би дори от тези, които татко е срещал. Убивала е повече; по-силна е.

Поглеждам купчинката нарязан петпръстник.

– Но е и по-жива от всеки друг. Не е объркана. Не е някакво влачещо се, жалко същество, което убива от страх и ярост. Нещо ѝ е причинило всичко това и тя го съзнава.

– Колко знае тя според теб?

– Мисля, че ѝ е ясно всичко, но се страхува да ми каже.

Майка ми отмята коси от очите си.

– След тази нощ ще разбереш със сигурност.

Смъквам се от плота.

– Мисля, че вече разбирам – казвам гневно. – Знам кой я е убил.

Не мога да спра да мисля за това. За мъжа, който я е тероризирал, това младо момиче, и ми се иска да му размажа мутрата. С глас като на робот преразказвам на майка си това, което ми каза Анна. Когато я поглеждам, виждам големите ѝ тъжни кравешки очи.

– Това е ужасно – казва тя.

– Да.

– Но не можеш да пренапишеш историята.

Ще ми се да можех. Ще ми се тази кама да беше способна на повече неща освен да убива – искам да разрежа линията на времето и да вляза в онази къща, в кухнята, където той я причаква, и да я измъкна оттам. Щях да направя така, че тя да има бъдещето, което заслужава.

– Тя не иска да убива хора, Кас.

– Знам. Но как тогава да...

– Ще го направиш, защото трябва – казва тя простичко. – Защото тя има нужда от това.

Поглеждам камата, забита в буркана със сол. Нещо ми замирисва на хапче за болно гърло. Майка ми кълца поредната билка.

– Това какво е?

– Анасон.

– И за какво служи?

Тя се усмихва леко.

– Мирише приятно.

Поемам дълбоко въздух. След по-малко от час всичко ще е готово и Томас ще ме прибере с колата. Ще взема малките кадифени торбички, завързани с дълги корди, и четирите бели квадратни свещи с есенции от масла, а той ще носи кристалната купа и торбата с камъните. И ще отидем да убием Анна Корлов.

Къщата ни очаква. Другите стоят около мен и се страхуват до смърт от това, което е вътре, но аз се плаша повече от самата къща. Знам, че е глупаво, но не мога да се отърся от усещането, че ни наблюдава и че може би се киска на детинските ни опити да сложим край на всичко това – смее се от дълбините на основите си, докато ние размахваме кокоши крака в нейна посока.

Въздухът е хладен. Дъхът на Кармел вдига малки облачета пара. Тя е облечена с тъмносиво джинсово яке и червен шал на едра плетка; под шала е торбичката с билки от майка ми. Уил е със спортното си яке с емблемата на отбора, разбира се, а Томас е мърляв, както винаги, с протърканата си войнишка куртка. Той и Уил пухтят и подреждат камъните от Горно езеро в прахоляка пред къщата. Правят кръг около краката ни, широк около метър и двадесет.

Кармел застава до мен, а аз продължавам да се взирам към входната врата. Камата виси на рамото ми. После ще я сложа в джоба си. Кармел подушва торбичката с билки на врата си.

– Мирише на желирани бонбони – казва тя и подушва и моята, за да се увери, че са еднакви.

– Женско биле – казва Томас зад нас, – много умно от страна на майка ти. Нямаше го в инструкциите, но малко късмет винаги е от полза.

Кармел се усмихва към него в светлината на луната.

– Откъде си научил всичко това?

– От дядо – отговаря гордо той и ѝ подава една свещ.

Дава друга на Уил и накрая на мен.

– Готови ли сте? – пита той.

Поглеждам луната. Тя е ярка и студена, но все още ми изглежда пълна. Според календара трябва вече да намалява, а на хората им се плаща, за да правят календари, така че май ще им се доверя. Значи ще сме готови.

Кръгът от камъни е само на около пет метра от къщата. Заемам мястото си на запад и всеки се насочва към своето. Томас се опитва да държи кристалната купа в една ръка, докато с другата стиска свещта. Виждам бутилка минерална вода да стърчи от джоба му.