Кендар Блейк: Анна в рокля от кръв

Това, което в момента не му е ясно обаче, е, че наистина завинаги е останал тук. Така е при тях. Сега Стопаджията си свирка и се клати в ритъм с някаква несъществуваща мелодия. Сигурно още чува това, което е вървяло по радиото в нощта, когато са го убили.

Много е симпатичен. Чудесна компания за път. Но като стигнем моста, ще стане толкова ядосан и грозен, колкото не сте виждали. Според хрониките неговият призрак, наречен със скучното име „Стопаджията от Окръг 12“, е убил поне десетима души и е нанесъл тежки физически увреждания на поне още осем. Но не мога да го виня. Така и не се е прибрал при момичето си и сега иска същата съдба за всички останали.

Минаваме километричен камък двадесет и три – мостът е само на две минути. Карах по този път почти всяка вечер, откакто се преместихме тук, с надеждата да видя вдигнатия му палец в светлината на фаровете, но без късмет. Не и преди да седна зад волана на този Шевролет. Преди това беше все същият скапан път и все същото острие, което си оставаше затъкнато под бедрото ми. Мразя да става така, като да си отишъл за риба и с дни да не кълве. Но аз не се отказвам лесно. В крайна сметка винаги се появяват.

Вдигам крак от педала на газта.

– Всичко наред ли е, приятел? – пита той.

Клатя глава.

– Просто колата не е моя и нямам кеша да я оправям, ако решиш да се опиташ да ни хвърлиш от моста.

Той се смее, малко по-силно от нормалното.

– Ти май си пийнал или си друсал, а, приятел? Може би е най-добре да ме оставиш тук.

Твърде късно осъзнавам, че не трябваше да казвам това. Не мога да го оставя да слезе. Ще е много кофти, ако скочи от колата и изчезне. Ще трябва да го убия в движение, иначе ще се наложи пак да започвам отначало, а се съмнявам, че г-н Дийн ще ми даде колата още много пъти. А и заминавам за Тъндър Бей след три дни.

Минава ми през ум, че ще трябва отново да причиня всичко това на нещастното копеле. Но тази мисъл бързо отминава. Той така или иначе вече е мъртъв.

Опитвам се да поддържам скоростта над седемдесет – твърде висока, за да реши наистина да скочи, но с призраците човек никога не знае. Ще трябва да действам бързо.

Точно когато бъркам под крачола на дънките си, за да извадя острието, виждам силуета на моста в лунната светлина. Като по команда, Стопаджията грабва волана и го завърта рязко наляво. Опитвам се да го върна вдясно и скачам на спирачката. Чувам звук от недоволстващи гуми по асфалта и с периферното си зрение виждам, че лицето на Стопаджията го няма. Няма го вече симпатягата, няма я гелосаната коса, няма я добронамерената усмивка. Има само една маска от разложена кожа, оголени черни дупки и зъби като плесенясали камъни. Изглежда сякаш се хили, но може би е само ефект от това, че устните му се разпадат.

Макар че колата се хлъзга на зигзаг по асфалта, не е като животът да минава пред очите ми като на филмова лента. Чудя се какво биха представлявали такива кадри? Избрани моменти от убийства на призраци. Вместо това виждам бърза серия от моментни снимки на мъртвото ми тяло: една, в която воланът се е забил в гръдния ми кош; друга, в която главата ми липсва, а останалата част от тялото ми виси през счупения прозорец.

Изведнъж отнякъде се появява едно дърво, което се приближава точно към шофьорската врата. Нямам време да изпсувам, само врътвам волана, стъпвам на газта и дървото остава зад мен. Това, което не искам да се случва, е да стигнем до моста. Колата се движи почти изцяло в страничния банкет, а на моста такъв няма. Той е тесен, дървен и ужасно стар.

– Не е толкова лошо да си мъртъв – казва ми Стопаджията, като драпа по ръката ми, опитвайки се да ми отнеме управлението.

– А не те ли притеснява миризмата? – изсъсквам аз.

През цялото време другата ми ръка е на дръжката на ножа. Не ме питайте как; имам чувството, че костите в китката ми ще се разпаднат след десет секунди, а от напрежение съм се надигнал от седалката и сега вися в полуизправено положение над скоростния лост. С таза си бутам лоста и изключвам от скорост (нещо, което отдавна трябваше да се сетя да направя) и бързо вадя острието.

Това, което следва, е малко изненадващо: кожата се връща по лицето на Стопаджията, зеленият цвят се връща в очите му. Той е просто едно хлапе, което се взира в ножа ми. Овладявам колата и натискам спирачката.

Инерцията от спирането го кара да премигне. Поглежда ме.

– Цяло лято работих за тези пари – казва тихо той. – Приятелката ми ще ме убие, ако ги загубя.

Пулсът ми е ускорен от усилията да овладея колата. Не искам да казвам нищо. Просто искам да се свършва. Но вместо това чувам собствения си глас.