Кендар Блейк - Кралица на кошмара

Кръвта на живота ѝ.

Пред погледа ми тя губи измерност, изтънява като въздуха около нас и като пода под краката ни. Няма я, преминала е от другата страна. Това, което е останало, е празна черупка, нищо повече от маркер за съществуващото.

Поглеждам надолу към нея хипнотизиран и завъртам камата към себе си. Когато минава през кожата ми, светът се завърта. Имам чувството, че нещо дърпа съзнанието ми през много малка дупчица. Стискам зъби и натискам по-силно, мисля за Джестин, мисля за Анна. Коленете ми се сблъскват с пода и светлината изгасва.

Тук няма нищо хубаво. Никога не е имало. Бузата ми лежи върху повърхност, която е нито студена, нито гореща, нито остра, нито тъпа. Но е твърда. Всичко, до което се докосва тялото ми, сякаш всеки момент ще се пръсне на парчета. Това беше грешка. Нямаме място тук. Каквото и да е това, то е липсата на всичко. Няма светлина, няма тъмнина. Няма въздух, няма вкус. Няма нищо; празнота.

Не искам да мисля повече. Очите ми ще експлодират и ще изтекат по лицето ми. Мога да си разбия черепа в това под мен и да слушам как парчетата хрущят като настъпени черупки от яйца.

(Кас, отвори очи.)

Очите ми са отворени. Но нищо не се вижда.

(Трябва да отвориш очи. Трябва да дишаш.)

Това място е материята на лудостта. Тук няма нищо добро. Това място го няма на картата. Ако ядеш гняв, той те задавя. Това място е като отворена за писък уста.

(Чуй ме. Следвай гласа ми. Тук съм. Трудно е, но трябва да го направиш. Създай го. В ума си.)

Умът ми се разнищва. Не мога да събера парчетата. Дойдох чак дотук, за да се разпадна и отломките да се разпръснат. Има неща, без които хората не могат. Въздух. Вода. Смях. Сила. Дъх.

Дишай.

– Точно така – казва Джестин. – Лека-полека.

Лицето ѝ се материализира като мъгла в огледало и останалата част от света прави същото, запълва се като детска книжка за оцветяване. Лежа върху нещо. Може би камък. Сякаш съм в тенджера под налягане – нещо натиска черепа ми в камъка, раменете ми се забиват в него. Сигурно така се чувства уловената риба, когато я хвърлят на палубата и дъските натискат хрилете и очите ѝ, както нищо досега. Хрилете ѝ се отварят и затварят, но безполезно. Дробовете ми се свиват и разширяват, но безполезно. Нещо влиза и излиза от тях, но то не е въздух. Не усещам до кръвта ми да стига кислород. Хващам се за гърдите.

– Не оставяй това да те паникьоса. Просто продължавай да дишаш. Няма значение дали е истински въздух или не. Остави го да ти се стори познат.

Тя хваща раменете ми; толкова е топла, по-топла от всичко, което помня. Не знам колко време сме тук. Имам чувството, че са часове. Имам чувството, че са няколко секунди. А може да е и двете, може те да са едно и също.

– Всичко е в съзнанието – казва тя. – Това сме сега. Виж.

Тя докосва стомаха ми и аз се свивам, очаквайки болка. Само дето няма такава. Раната я няма. Трябва да е там. В тениската ми трябва да има дупка и да е пропита с кръв. Камата трябва все още да стърчи от мен.

– Не, не ти трябва това – казва тя.

Пак поглеждам надолу. Там, където нямаше нищо, сега има малко разкъсване и тъмно, мокро петно.

– Не мисли за това – повтаря тя. – Това все още съществува. Там, от другата страна, кръвта изтича от телата ни. Ако не се върнем, преди да е свършила, ще сме мъртви.

– Как ще се върнем?

– Виж зад теб.

Зад мен е камък. Лежа по гръб. Но обръщам леко глава.

Томас. Виждам го. Ако фокусирам, прозорецът се разширява и показва останалата част от стаята. Раните по ръцете на ордена все още текат бавно по пода. Телата ни са там, моето и на Джестин, превити, където сме паднали.

– Ние сме от другата страна на огледалото – казвам.

– В някакъв смисъл, да. Но реално сме си все още там. Все още сме живи. Единственото нещо, което е тук физически, е камата.

Поглеждам ръката си. Държа камата и по острието няма кръв. Стискам дръжката, усещането за нещо познато ме изпълва на вълни. Толкова е различно от всичко в това място, че ми се иска пак да си я забия в корема.

– Сега трябва да се изправиш – Джестин става на крака.

Тя е в няколко нюанса по-светла от всичко останало. Подава ми ръка, а зад главата ѝ е безкрайно черно небе. Без звезди. Без хоризонт.

– Откъде знаеш всичко това? – питам и се закрепвам на крака без помощта ѝ.

Където и да сме, тук не важат правилата на перспективата. Сякаш виждам безкрайно далеч, а същевременно не повече от няколко метра във всяка посока. И няма светлина. Или поне не светлина в смисъла, в който я познаваме. Нещата просто са. И това, което са, е просто плосък камък, стени, изсечени в скала или нещо, което може да е сиво, а може и да е черно.