Кендар Блейк - Кралица на кошмара

– Какви хора?

Той се обръща, изплаква чинията си в мивката и я слага в миялната машина.

– Грешен въпрос. Трябва да се запиташ какви тайни. Каква сила.

Тримата правим изнервени гримаси, а Томас имитира беззвучен крясък и някакво движение, което, предполагам, трябва да прилича на душéне. Морфран винаги говори в гатанки. Побърква ни.

– Нещо се случва с камата – казвам с надеждата, че ако говоря открито достатъчно често, ще започне да ми минава. – Не знам какво точно. Виждам Анна… и я чувам. Може би защото аз я търся и камата го прави. Или тя търси мен. Или и двете.

– А може би е повече от това – казва Морфран и се извръща.

Избърсва ръце в кухненска кърпа и ми хвърля кос поглед по начин, който винаги ме кара да се чувствам сякаш съм просто един никаквец с острие в ръка.

– Това нещо в раницата ти вече не служи на обиамана. Но на какво служи?

– На мен – казвам. – То е създадено да служи на мен. На рода ми.

– Може би – отговаря той. – Или пък твоят род е създаден да служи на него? Колкото повече говоря с теб, толкова повече главата ми се пълни с вятър. Тук се случва повече от едно нещо; усещам го като гръмотевична буря. И ти трябва да го усещаш.

Повдига брадичка към внука си.

– И ти, Томас. Не съм те възпитал да стоиш на страничната линия.

До мен Томас изправя гръб и ме поглежда бързо, сякаш съм урок, който са го хванали, че не е прочел.

– Може ли да не говорите толкова зловещо толкова рано сутрин? – пита Кармел. – Това не ми харесва. В смисъл какво се очаква от нас да направим?

– Да претопим този нож, докато се превърне в безформено парче метал, и да го заровим – казва Морфран, като потупва с длан коляното си, давайки знак на черния лабрадор да го последва в спалнята му. – Но ти никога няма да направиш това.

Преди да излезе от кухнята, той се спира и поема дълбоко дъх.

– Виж, хлапе – казва той, гледайки в пода. – Обиаманът беше най-извратеното, хищно нещо, което съм имал нещастието да срещна. Анна го завлече някъде далеч от този свят. Понякога трябва да приемеш, че си изпълнил призванието си. Трябва да я оставиш да почива.

– Супер ни се получи този разговор, няма що – казва Кармел, докато кара към училище. – Какво каза Гидиън тази сутрин?

– Не вдигна. Оставих му съобщение – отговарям.

Кармел продължава да дудне още известно време как не ѝ харесва какво е казал Морфран и как ѝ се обръща стомахът от цялата тази работа, но аз я слушам само с едно ухо. Другото е обърнато към Томас, който, мисля, все още се опитва да хване това, което Морфран усеща спрямо камата. Тъй като изглежда все едно има запек, предполагам, че не му се удава кой знае колко.

– Дайте просто да изкараме деня – казва Кармел. – Да си завършим годината както трябва и после ще му мислим. Може да си потърсим някой друг призрак този уикенд.

Клати глава.

– Или пък трябва да зарежем всичко за известно време. Поне докато чуем какво ще каже Гидиън. Мамка му! Забравих да направя списък на украсите за церемонията по завършването.

– Ама ти не завършваш тази година.

– Което не значи, че не се занимавам с организацията на церемонията.

Тя изпухтява.

– Е? Това ли правим? Седим мирно и чакаме Гидиън?

– Или Анна да се появи пак – казва Томас и Кармел му хвърля остър поглед.

– Да – казвам. – Май това е планът.

Как се озовах тук? Не беше съзнателно решение. Поне нямам такова чувство. Когато Кармел и Томас ме оставиха пред къщи след училище, идеята ми беше да изям две порции спагети с кайма и да вегетирам пред телевизора. Така че какво правя в колата на майка ми четири часа и не знам колко километра магистрала по-късно, взирайки се в туфа комини, издигащи се в притъмнялото небе като угаснали вулкани?

Беше нещо, изплувало от дъното на паметта ми, нещо, което Руди Бристол-Маргаритката ми каза около месец след като къщата на Анна се пръсна и изчезна заедно с нея. Слушах го с половин ухо. Не бях готов да ходя на лов за призраци, не бях в състояние да правя каквото и да било, освен да се влача насам-натам с голяма празнина на мястото на сърцето и да се чудя. Да не спирам да се чудя. Единствената причина да вдигна беше, че се обажда Маргаритката, верният ми следотърсач от Ню Орлиънс, който първи ме прати по дирите на Анна.

– Става дума за някакво място в Дулут, Минесота. Завод, наречен „Холандска стомана“. През последните десетина години от време на време намират останките на някой скитник там – каза Маргаритката. – Всъщност намират по няколко накуп, но мисля, че е, защото рядко проверяват. Трябва някой да се обади за счупен прозорец или че някакви хлапета си правят купон на паркинга, за да пратят човек на оглед. Заводът е затворен отдавна, от шейсетте насам.