П Каст: Измамена

— Не си я отпратила ти. Тя сама избра да последва Джон, както прави през последните три години. Усетих, че сълзите ми отново напират, но се постарах да ги преглътна и продължих: — Тя беше различна преди. Знам, че е глупаво, но продължавам да очаквам от нея да стане пак предишната ми майка. Само дето никога не се случва. Сякаш той е убил майка ми и е сложил в тялото й някаква непозната.

Неферет сложи ръка на рамото ми.

— Хареса ми това, което каза баба ти. Може би някой ден ще можеш да простиш на майка си.

Погледнах към вратата, през която тримата току-що бяха излезли.

— Този ден няма да е скоро.

Неферет ме потупа съчувствено по рамото.

Загледах се в нея. Бях толкова доволна, че е с мен в този момент и за милионен път ми се прииска тя да ми беше майка. Тогава си спомних какво ми разказа преди месец. Че майка й е починала, когато е била още малко момиче, а баща й я изнасилвал, докато един ден белязването й я спасило.

— Ти някога прости ли на баща си?

Неферет ме погледна изненадано и примигна няколко пъти, сякаш се домогва до спомен, който й е много далечен.

— Не, никога не му простих. Но когато мисля за това, сякаш мисля за нечий чужд живот. Нещата, които той ми направи, ги направи на едно човешко дете, а не на Висшата жрица и вампир. А от гледната точка на една Висша жрица и вампир той е просто един човек и като всеки човек, ми е напълно безразличен.

Думите й звучаха силно и уверено, но като се вгледах в дълбините на красивите й зелени очи, видях да проблясва стара болка, определено не съвсем забравена, и се зачудих доколко е честна със себе си.

Почувствах облекчение, когато Неферет ми каза, че не е нужно да оставам в приемната зала. След сцената с моето семейство имах чувството, че всички са ме зяпнали. Не стига, че бях момичето със странния белег и татуировките, а сега към това добавяхме и кошмарно семейство. Излязох от залата през най-близката врата и се озовах в малък вътрешен двор, към който гледат прозорците на столовата.

Беше малко след полунощ, наистина странно време за родителски посещения, предвид, че часовете започват в осем вечерта и приключват в три след полунощ. Много по-логично би било родителите да дойдат в началото на учебните часове или дори един час преди това, но Неферет ми обясни, че това се прави, за да могат родителите да свикнат с идеята, че денят и нощта са завинаги обърнати за техните деца, и така по-лесно да проумеят промяната с тях. А може би допълнителен плюс на неудобния за хората час е, че много родители могат да се оправдаят, че им е непосилно да дойдат посред нощ, вместо да признаят на децата си жестоката истина: «Хей, не искам да имам нищо общо с теб, ти се превръщаш в кръвожадно чудовище.»

Жалко, че моите родители не се възползваха.

Въздъхнах и тръгнах по една пътека. Беше хладна ноемврийска нощ. Луната беше почти пълна и нейната сребърна светлина контрастираше с фенерите, които ограждаха пътеката. Дочух фонтана, който се намираше в средата на градината, и веднага се насочих към него. Може би шумът на водата ще ми помогне да се освободя от стреса и да забравя…

Завих към алеята, която водеше до фонтана и пристъпвах бавно, замечтана за готиния Ерик Найт, с когото може би щяхме да станем гаджета. Сега не беше в училището, защото беше зает със състезанието за Шекспирови монолози. Той без проблем се класира първи в нашето училище и продължи участието си на международно ниво. Нямаше го само от четири дни, но вече ужасно ми липсваше и нямах търпение да дойде краят на седмицата, когато се очакваше да се върне. Ерик беше най-готиното момче в училище. По дяволите, той би бил най-готиното момче във всяко училище. Беше висок, тъмнокос и прекрасен, като истинска кинозвезда. Освен това беше невероятно талантлив. Скоро щеше да се присъедини към останалите вампири — звезди като Матю Макконъхи, Джеймс Франко, Джейк Гиленхал и Хю Джакман (който е много готин като за старец). Освен това Ерик беше наистина свестен, което само добавяше към чара му.

Бях толкова заета да си представям Ерик и себе си в ролята на Тристан и Изолда (само дето нашата любов имаше хубав край), че не забелязах другите хора в градината. Изведнъж гневен мъжки глас ме извади от унеса ми и ме потресе с гадното си и злобно звучене:

— Продължаваш да ме разочароваш, Афродита!

Афродита? Замръзнах на място.

— Достатъчно гадно беше, че след всички усилия, които положих да те вкарам в «Чатън Хол», ти беше белязана и провали всичко! — прозвуча обидно и студено един женски глас.