Клайв Баркър - Кървави книги (Том 3)

Беше изненадан, че проклетият камък е стоял толкова дълго на полето и никой не си е направил труда да го махне. Но пък и никой не беше засаждал „Трите акра“ от много време — със сигурност не и през тридесет и шест годишния му живот. А като се замислеше, може би не и през живота на баща му. По някаква причина (дори и някога да е знаел защо, Томас беше забравил) тази част от земята на Гароу бе стояла незасята от много сезони, може би дори от поколения. Всъщност в главата му се въртеше смътно подозрение, че е чувал някой — навярно баща му — да казва, че това място никога няма да даде реколта. Но това бяха глупости. Върху тези изоставени три акра растяха повече коприва и грамофончета, отколкото върху който и да е друг парцел в окръга. Така че Томас не виждаше защо тук да не пораснат и хмелови храсти. Или дори овошки, въпреки че отглеждането им изискваше повече търпение и любов, отколкото той подозираше, че притежава. Независимо какво щеше да посади на това място, то щеше да поникне с овации върху такава плодородна почва и Томас щеше да разполага с три акра хубава земя, с които да подобри несигурните си финанси.

Стига да успееше да извади проклетия камък.

Вече се замисляше дали да не наеме един булдозер от строежа в северния край на селото, да го докара тук и да отстрани проблема с механичните му челюсти. Щеше да извади скалата и да я премести точно за две секунди. Но гордостта му се бунтуваше срещу идеята да хукне да дири помощ при първата досадна пречка. Все пак скалата не беше чак такъв проблем. Щеше да я изкопае сам по начина, по който би я извадил баща му. Така беше решил. И сега, два часа и половина по-късно, вече съжаляваше за прибързаното си решение.

Следобедната горещина беше станала нетърпима, а почти неподвижният въздух — задушен. Над хълмовете Даунс изтътна гръмотевица и косъмчетата по тила на Томас настръхнаха от статичното електричество. Небето над нивата беше опустяло: разбрали, че забавата е приключила, отегчените чайки си бяха заминали с някое миришещо на сол топло въздушно течение.

Дори земята, която сутринта бе изпускала остра сладникава миризма под остриетата на плуга, сега миришеше вяло; и докато мъжът копаеше черната пръст около камъка, съзнанието му непрекъснато се насочваше към разложението, което я правеше така плодородна. Към безбройните смърти във всяка извадена лопата пръст. Томас се замисляше рядко за подобни неща и сега нездравите му мисли го притесняваха. Той прекъсна работата си за момент, облегна се на лопатата и съжали за четвъртата халба „Гинес“, която беше пресушил на обяд. Обикновено изпиваше по четири халби без проблеми, но днес чуваше как бирата се плацика в стомаха му, тъмна като пръстта по лопатата — плацика се и се пени сред стомашни киселини и полусмляна храна.

Мисли за нещо друго или ще повърнеш, каза си Томас и огледа полето. Беше най-обикновено поле: груб квадрат земя, ограден с неравен жив плет от глог. В сянката на плета лежаха две мъртви животинки — едната беше скорец, а другата се намираше прекалено далеч, за да я разпознае. Мястото изглеждаше пусто, но това не беше необичайно. Есента наближаваше, а това лято бе било твърде дълго и горещо.

Той вдигна поглед към небето отвъд живия плет и видя как от безформения облак излиза светкавица и пада сред хълмовете. Ярката следобедна светлина се беше свила до тънка синя ивица на хоризонта. Скоро ще завали, рече си Томас и мисълта го зарадва. Хладен дъжд, навярно пороен като вчерашния. И може би този път щеше да прочисти въздуха като хората.

Той погледна пак упоритата скала и я удари с лопатата. От повърхността ѝ изскочи малка дъга от бял пламък. Томас изруга силно и цветисто, като напсува камъка, себе си и полето. Скалата не помръдна от мястото си — стърчеше си насред изкопа и го предизвикваше. Вече беше изпробвал почти всичко: беше изкопал дълбока две стъпки яма; беше забил клинове под камъка, беше го вързал с вериги и се беше помъчил да го изтегли с трактора. Напразно. Явно щеше да се наложи да изкопае по-дълбока дупка и да втъкне клиновете по-навътре. Нямаше да се даде на проклетата скала.

Томас изсумтя решително и продължи да копае. На опаката страна на дланта му падна дъждовна капка, но той не ѝ обърна внимание. Знаеше от опит, че работа като тази изисква голяма упоритост — да не изправяш глава и да не позволяваш нищо да те разсейва. Той изпразни съзнанието си. Съществуваха само пръстта, лопатата, камъкът и собственото му тяло.