Клайв Баркър - Кървави книги (Том 3)

Тук усети същата воня. Може би така миришеше плътта зад илюзията.

Дразнещият Дъмбо продължаваше да танцува пред очите ѝ. Бърди събра кураж и направи нова крачка към потрепващия образ, като вдигна Шибаняка, в случай че на нещото му хрумне някоя глупост.

Дъските под краката ѝ изскърцаха, но тя не обърна внимание на предупреждението, беше прекалено обсебена от своята цел. Крайно време беше да сграбчи този убиец, да го разтърси и да го накара да изплюе тайните си.

Бяха прекосили почти целия коридор — тя настъпваше, а то отстъпваше. Нещото вече нямаше къде да избяга.

Внезапно подът се продъни под тежестта ѝ и Бърди пропадна в дупката сред облак прах. Пусна Шибаняка и направи опит да се задържи за дъските, но те бяха изгнили и се ронеха.

Продължи да пада, като размахваше тромаво ръце и крака, докато не се приземи болезнено върху нещо меко. Миризмата на мърша стана стократно по-силна, направо я задави. Тя протегна ръка, за да се ориентира в тъмнината, и напипа нещо студено и слузесто: беше навсякъде около нея. Все едно се намираше в контейнер за боклук, пълен с частично изкормена риба. Високо над главата ѝ светлината проблесна загрижено през пролуката и освети странното ѝ ложе. Бърди се огледа, въпреки че, Бог ѝ бе свидетел, нямаше никакво желание да го прави. Лежеше върху останките на мъж, разпръснати по пода от неговите консуматори. Прииска ѝ се да завие. Обзе я инстинктивно желание да разкъса блузата и полата си, защото бяха целите в лепкава слуз, но не можеше да тръгне гола, не и пред рожбата на киното.

Нещото продължаваше да я наблюдава през дупката над главата ѝ.

— Вече знаеш — каза печално то.

— Това си ти…

— Това е тялото, което някога обитавах, да. Казваше се Барберио. Дребен престъпник. Така и не позна величието.

— А ти?

— Неговият рак. Аз съм онази част от него, която се стремеше към величие, която копнееше да бъде нещо повече от проста клетка. Болест с мечти. Нищо чудно, че обичам филмите.

Застанала на ръба на дупката, рожбата на киното ридаеше — сега, когато истинското ѝ тяло беше открито, вече нямаше смисъл да си придава фалшив блясък.

Беше отвратително създание: тумор, надебелял от чужди страсти. Паразит с формата на плужек и консистенцията на суров черен дроб. В предната му част се образува разкривена уста, която каза:

— Трябва да измисля нов начин да погълна душата ти.

То скочи в дупката и се пльосна до Бърди. Без бляскавите си разноцветни одежди имаше размерите на малко дете. Тя отстъпи назад, когато нещото протегна израстък към нея, но възможностите за бягство бяха ограничени. Помещението беше тясно и достъпът до другия му край беше блокиран от счупени столове и купчини от книги, които приличаха на вехти молитвеници. Имаше само един изход и той се намираше на почти пет метра над нея.

Туморът докосна колебливо стъпалото ѝ и на Бърди ѝ призля. Не успя да скрие отвращението си, въпреки че се засрами от примитивната си реакция. Създанието събуждаше в нея погнуса, каквато не бе изпитвала преди; извикваше в съзнанието ѝ мисълта за нещо изродено, нещо атрофирало.

— Върви по дяволите! — Започна да рита главата му, но то продължи да настъпва и безформеното му туловище затисна краката ѝ. Пропълзя върху нея и тя усети допира на пулсиращите му вътрешности.

В натиска върху корема и слабините ѝ имаше нещо почти сексуално и задавената от отвращение жена се зачуди за момент дали подобно същество може да изпитва сексуални мераци. Настойчивостта, с която постоянно образуващите се израстъци опипваха кожата ѝ, проучваха нежно плътта под блузата ѝ и се протягаха да докоснат устните ѝ, говореше недвусмислено за наличието на желание. „Да дойде тогава — помисли си тя, — да дойде, щом трябва.“

Бърди остави нещото да пропълзи докрай върху нея, като се бореше всяка секунда с неистовото желание да го отблъсне, после премина внезапно към действие.

Претърколи се по корем.

Когато се бе теглила за последно, тежеше 102 килограма, а оттогава навярно бе качила още някой и друг килограм. Създанието се озова под нея, преди да е разбрало какво се случва, и порите му изпуснаха противна мъзга от тумори.

То започна да се бори, но не можа да се освободи от Бърди, колкото и да се гърчеше. Тя заби нокти в плътта му и взе да го дере — късаше гъбести парчета, а от дупките се лееха течности. Гневният вой на нещото премина в рев от болка. Не след дълго болестта с мечти спря да се гърчи. Бърди полежа още малко. Нищо не помръдваше под нея. Накрая се изправи. Нямаше как да разбере дали туморът е мъртъв. И преди това не беше жив, не и по нейните стандарти. Освен това не искаше да го докосва отново. По-скоро би се преборила със самия дявол, отколкото да прегърне рака на Барберио за втори път.