Клайв Баркър - Кървави книги (Том 3)

Там имаше кръв. Не беше много, само няколко кървави следи от пръсти по вътрешната страна на бедрата. Колкото да загрозят леко иначе безупречния блясък на плътта ѝ. Въпреки това той продължи да се взира: видя как срамните ѝ устни се открехват, когато жената размърда бедра, и осъзна, че влагата между тях не е мъзга, а нещо съвсем различно. После движението на мускулите ѝ накара скритите вътре очи да се завъртят и да го погледнат.

Щом видя израза на лицето му, тя разбра, че не ги е скрила добре. Но къде би могло да скъта плодовете на труда си едно облечено в полупрозрачен плат момиче?

— Ти си го убила — промълви Рики, като продължаваше да гледа устните и очите, които надничаха между тях. Гледката беше толкова завладяваща и първична, че почти надви ужаса в корема му. Колкото и да беше перверзно, отвращението, което изпита, подхрани страстта му, не я охлади. Какво като беше убийца: тя беше легенда.

— Обичай ме — каза му тя. — Обичай ме вечно.

Рики се приближи до нея с ясното съзнание, че така подписва смъртната си присъда. Но смъртта беше нещо относително, нали? Мерилин беше умряла физически, но живееше тук, в мозъка му или във вибрациите на въздуха, а може би и в двете. И той можеше да я има.

Прегърна я и тя го прегърна на свой ред. Целунаха се. Беше лесно. Устните ѝ бяха по-меки, отколкото си бе представял, и той я пожела до болка.

Тънките ѝ като върбови клонки ръце се плъзнаха около кръста му и Рики попадна в лоното на лукса.

— Ти ми даваш сила — рече тя. — Продължавай да ме гледаш. Трябва да ме гледат или ще умра. Така стоят нещата с илюзиите.

Притискаше го все по-силно към себе си; ръцете ѝ вече не му се струваха толкова слаби. Той направи опит да се размърда, да охлаби натиска.

— Няма смисъл — изгука Мерилин в ухото му. — Ти си мой.

Рики отдръпна рязко глава, за да погледне ръцете ѝ, и откри с изумление, че това вече не са ръце — зад гърба му имаше примка от плът без китки, длани или пръсти.

— Исусе! — възкликна той.

— Гледай мен, момче — заповяда му тя. Гласът ѝ вече не беше нежен. И нещото, което го държеше в обятията си, вече не приличаше на Мерилин — ни най-малко. Прегръдката се затегна пак и му изкара въздуха — въздух, който натискът не позволяваше да вдиша обратно. Гръбнакът му изпука, болката прониза тялото на Рики като фойерверк и избухна в очите му във всички цветове на дъгата.

— Трябваше да напуснеш града — каза Мерилин, докато лицето на Уейн се оформяше под съвършените ѝ скули. То беше изкривено в презрение, но докато Рики осъзнае това, образът се пропука отново и през фасадата от известни лица изплува нещо друго. Той зададе последния си въпрос:

— Кой си ти?

Нещото, което го стискаше, не отговори. То се хранеше с вниманието на своя пленник и докато Рики го гледаше хипнотизирано, от главата на създанието се показаха два израстъка като рога на охлюв, може би антени, които се протегнаха като сонди към неговата глава.

— Нуждая се от теб — каза нещото и сега гласът му не звучеше като Уейн или Монро, а беше груб и просташки, глас на закоравял престъпник. — Чувствам се шибано слаб; усилието да бъда в този свят ме изтощава.

То се дрогираше, хранеше се или каквото там правеше с погледа му, преди изпълнен с обожание, а сега ужасѐн. Рики усещаше как нещото изсмуква живота му през неговите очи, като се наслаждава на предсмъртното му изражение.

Мъжът разбра, че скоро ще умре; не дишаше от доста време. Може би от няколко минути.

Докато се вслушваше в звука на сърцето си, рогата се извиха от двете страни на главата му и се забиха в ушите му. Въпреки че се намираше в транс, усещането беше отвратително. Рики искаше да извика на нещото да спре, но рогата-пръсти продължиха да проникват в главата му, пробиха тъпанчетата и нахлуха в мозъка му като две любознателни тении. И Рики, който все още беше жив и се взираше в своя мъчител, разбра, че пръстите са стигнали до очните му ябълки и сега ги натискат.

После очите му изскочиха от орбитите с влажен звук. И докато се плъзгаха надолу по страните му, той видя за момент света под различен ъгъл. Ето ги устните, неговата брадичка…

Беше ужасяващо преживяване, но милостиво кратко. Лицето, с което Рики бе живял в продължение на тридесет и седем години, се разпадна, преди кинопрегледът да е приключил, и той се свлече в ръцете на илюзията.

На нещото му беше отнело по-малко от три минути да прелъсти и убие Рики. През това време Бърди изпробва всички ключове от проклетата връзка и нито един не успя да отвори вратата. Ако не беше толкова упорита, досега щеше да се е върнала в салона, за да помоли Рики за помощ. Но техническите работи, пък били те ключове и ключалки, бяха предизвикателство за женската ѝ същност. Тя презираше инстинктивното превъзходство, което изпитваха мъжете, когато ставаше дума за двигатели, системи и логика, и проклета да беше, ако се върне при Рики, за да му хленчи, че не е успяла да отвори шибаната врата.