Клайв Баркър - Кървави книги (Том 3)

Жителите на Набожност не се дразнеха особено от летовниците; не и до степен да стават кръвопролития. Но липсата на агресия правеше инвазията още по-желана.

Отегчените от градския живот лондончани започнаха бавно, но необратимо да променят селото. Мнозина от тях пожелаха дом в провинцията: бяха очаровани от сгушените между шумолящите дъбове каменни къщички и запленени от пълните с гълъби тисове в църковния двор. Дори въздухът, казваха те, като го вдишваха с пълни гърди, дори въздухът тук мирише по-свежо. Мирише на Англия.

Някои от тях — първоначално бяха малко, но броят им нарастваше — поискаха да купят празните хамбари и изоставените къщи в Набожност и покрайнините му. Всеки слънчев уикенд човек можеше да ги види нагазили в копривата и чакъла да кроят планове как да пристроят някоя кухня или къде да монтират джакузи. И въпреки че при завръщането си в Килбърн или Сейнт Джонс Уд 14 14 Квартали в Лондон. — Б. пр. мнозина лондончани решаваха да останат в уютните си домове, всяка година един или двама сключваха изгодна сделка с някой селянин и се сдобиваха с акър хубав живот.

Така с течение на годините коренните жители на Набожност измряха от старост и гражданите диваци заеха местата им. Превземането на селото се извършваше почти незабележимо, но беше очевидно за наблюдателното око. Личеше си по вестниците, които започнаха да продават в пощенската станция — та кой местен би си купил списание „Харпърс енд Куин“ или би разгърнал литературната притурка на „Таймс“? Промяната беше там, в новите лъскави коли, които задръстиха „гръбнака“ на Набожност — единствената тясна улица, наречена подигравателно Главната. Както и в клюките в „Дългуча“ — сигурен признак, че аферите на чужденците бяха станали обект на дискусии и подигравки.

С времето пришълците се настаниха още по-трайно в сърцето на Набожност, защото вечните демони на трескавия им живот — Ракът и Сърдечната болест — взеха своята дан, като последваха жертвите си дори в тази новооткрита земя. Също като римляните преди тях, като норманите и всички останали нашественици, хората, които пътуваха ежедневно до работното си място в града, оставиха дълбока следа върху завладяната тревна площ — но не като я застроиха, а като бяха заровени под нея.

Беше студен и влажен септември, последният септември на Набожност.

Томас Гароу, единственият син на покойния Томас Гароу, лееше здравословна пот, докато прекопаваше ъгъла на „Трите акра“. Предишния ден, четвъртък, бе валяло като из ведро и пръстта бе омекнала. Но да се подготви земята за сеитба догодина, се бе оказало трудно; далеч по-трудно, отколкото Томас бе предполагал, когато се зарече, че ще приключи с нивата до края на седмицата. Не беше лесна работа да се разчистят камъните и да се отстранят частите на излезлите от употреба машини, които баща му, това мързеливо копеле, беше оставил да ръждясват насред полето. Онези години трябва да са били добри, мислеше си Томас, дяволски добри, щом старецът си беше позволил да зареже хубавите машини. И да остави по-голяма част от трите акра плодородна почва неизорана. Това беше Градината на Англия все пак, земята носеше пари. Да се оставят три акра незасяти, беше лукс, който никой не можеше да си позволи в тези тежки времена. Но, ей богу, работата беше мъчна — работа, която баща му го бе карал да върши като малък и която оттогава бе намразил.

И все пак трябваше да бъде свършена.

А денят бе започнал така хубаво. Тракторът работеше добре след основния ремонт и утринното небе беше пълно с чайки, напуснали крайбрежието, за да похапнат прясно изкопани червеи. Шумните птици му бяха правили компания, бяха го забавлявали с дързостта и невъзмутимостта си. Но после, когато се върна от щедро полятия с алкохол обяд в „Дългуча“, всичко тръгна наопаки. Двигателят взе да гасне — същият проблем, заради който наскоро бе похарчил 200 лири, — а броени минути след като пак заработи, Томас се натъкна на камъка.

Беше най-обикновено парче скала: издигаше се на тридесетина сантиметра над земята, диаметърът на видимата му част беше близо метър, а повърхността — гола и гладка. И лишеи нямаше; само няколко бразди, които може някога да са били и думи. Любовно послание или по-скоро нещо от сорта на „Килрой беше тук“, а най-вероятно дата и име.

Каквато и роля да бе изпълнявала навремето тази скала — на паметник или на километричен камък, — сега пречеше. Томас трябваше да я извади или през следващата година щеше да се лиши от три метра годна за оран площ. Плугът не можеше да мине през скален къс с такива размери.