Клайв Баркър - Кървави книги (Том 3)

Загребване, изсипване. Загребване, изсипване: хипнотичният ритъм на усилието. Беше изпаднал в толкова дълбок транс, че нямаше представа колко дълго е копал, преди скалата да помръдне.

Движението го извади от унеса. Той се изправи и гръбнакът му изпука; усъмни се, че му се е привидяло. Натисна скалата с тока на обувката си. Да, тя помръдна в гроба си. Томас беше прекалено изтощен, за да се усмихне, но разбра, че победата е близо. Беше спипал мръсницата.

Дъждът се усили и забарабани по лицето му. Той заби два нови клина в подножието на скалата, за да я измести още малко: щеше да надхитри проклетницата. Почакай да видиш, само почакай. Третият клин влезе по-дълбоко от другите и, изглежда, спука някакъв въздушен мехур, разположен под камъка — от дупката изскочи жълтеникав облак газ, който смърдеше така ужасно, че Томас отстъпи назад, за да си поеме глътка чист въздух. Но такъв нямаше, затова прочисти гърлото и дробовете си, като се изхрачи. Каквото и да се криеше под скалата — а във вонята имаше нещо животинско, — то беше в напреднал стадий на разложение.

Мъжът се насили да продължи работата си, като дишаше само през устата. Изведнъж главата го стегна, сякаш мозъкът му се подуваше и напираше да излезе през черепа.

— Майната ти — каза Томас и заби нов клин под камъка. Имаше чувството, че гръбнакът му ще се счупи. Един мазол на дясната му ръка се спука. До него кацна конска муха и започна да пирува, но той не ѝ обърна внимание.

— Направи го. Направи го. Направи го. — Стовари лопатата върху последния клин, без да осъзнава, че го прави.

И тогава скалата се раздвижи.

Томас дори не я докосваше. Нещо я избутваше нагоре. Той посегна към лопатата, която се оказа заклещена под камъка. Трябваше да я извади; тя беше негова, беше част от него и Томас не искаше да я остави край дупката. Не и сега, когато скалата се тресеше, сякаш под нея имаше гейзер, готов да изригне. Не и при жълтеникавия газ, който караше мозъка му да се подува като тиквичка през август. Той дръпна лопатата, но тя не помръдна. Изруга и задърпа с две ръце, като се държеше на една ръка разстояние от ямата, а скалата продължи да се издига сред фонтан от пръст, чакъл и дребни буболечки.

Томас дръпна за пореден път лопатата, но тя не поддаде. Така и не се замисли над ситуацията. Беше изтощен от работата и всичко, което искаше, беше да извади лопатата — своята лопата — и да се махне от дупката.

Скалата подскочи, но той не пусна дръжката; беше твърдо решен, че няма да си тръгне без нея. Щеше да послуша вътрешностите си и да избяга едва когато лопатата се озовеше пак в ръцете му — здрава и непокътната.

Земята под краката му изригна. Камъкът се претърколи от гроба си, сякаш беше лек като перо, и от ямата излезе втори облак газ, по-противен и от първия. Лопатата също изскочи навън и Томас разбра какво му бе попречило да я извади по-рано.

Внезапно целият свят изгуби смисъл.

Една ръка, една жива ръка стискаше другия край на лопатата — и беше толкова голяма, че острието се губеше между пръстите ѝ.

Томас познаваше добре този момент. Разтварящата се земя; ръката; вонята. Познаваше го от разказа за кошмар, който бе слушал в скута на баща си.

Вече му се искаше да пусне лопатата, но нямаше волята да го стори. Можеше единствено да следва заповедта, която идваше изпод земята — да дърпа, докато сухожилията му се скъсат и мускулите му прокървят.

Роухед помириса небето от гроба си под тънката земна кора. Миризмата беше като чист етер за притъпените му сетива, чак му се зави свят от удоволствие. Там, на броени сантиметри от него, лежаха цели царства за заграбване. След толкова години, прекарани в безкраен задух, очите му отново виждаха светлина, а езикът му опитваше вкуса на човешки ужас.

Сега главата на Роухед се показваше на повърхността: в черната му коса се бяха оплели червеи, скалпът му гъмжеше от малки червени паяци. Тези пъплещи в плътта му паяци го бяха нервирали стотици години и той жадуваше да ги смачка. Дърпай, дърпай, заповяда на човека и Томас Гароу продължи да дърпа с колкото сила бе останала в клетото му тяло, докато чудовищната твар се надигаше сантиметър по сантиметър от гроба си под саван от молби и молитви.

Скалата, която беше притискала Роухед толкова дълго, вече я нямаше и сега му беше лесно да се отърси от земята гроб — като змия, която се измъква от кожата си. Торсът му се освободи. Рамене, два пъти по-широки от човешките; жилави, покрити с белези ръце, по-силни от ръцете на човек. Съживени от възкресението, крайниците му се пълнеха с кръв и потрепваха като криле на пеперуда. Дългите му смъртоносни пръсти се забиваха ритмично в пръстта, докато възвръщаха предишната си сила.