Клайв Баркър - Кървави книги (Том I)

Гласът й беше нежен и мелодичен, но сякаш отекваше из цялото й тяло и изпълваше всяка фраза със сдържана страст.

И това лице. Беше възхитително живо, а мимиките му придаваха смисъла на думите с пестелива деликатност.

Тя беше очарователна.

— Съжалявам — каза Хамърсмит, — но за тези неща си има правила. Тя член ли е на Профсъюза на актьорите?

— Не — отговори Личфийлд.

— Виждате ли, тогава е невъзможно. Профсъюзът категорично забранява такива неща. Живи ще ни одерат.

— Хамърсмит, какво ти става? — намеси се Калоуей. — Какво ти пука, по дяволите? Щом разрушат това място, никога няма да ти се наложи да стъпиш отново в театър.

— Съпругата ми е гледала репетициите. Знае наизуст репликите.

— Ще бъде вълшебно — каза Калоуей, а ентусиазмът му нарастваше при всеки нов поглед към Констанция.

— Рискуваш да ядосаш Профсъюза, Калоуей — смъмри го управителят.

— Ще поема този риск.

— Както казваш, за мен е все тая. Но ако някой им подшушне за това, ще станеш за резил.

— Хамърсмит, дай й шанс. Дай шанс на всички ни. Ако Профсъюзът ме почерни, това ще бъде мой проблем.

Управителят седна отново.

— Никой няма да дойде на представлението, нали знаеш? Даян Дювал беше звезда, щяха да останат до края на високопарната ти постановка, само за да видят нея, Калоуей. Но някаква непозната… Добре, погребението е твое. Давай, направи го, аз си измивам ръцете от цялата работа. Твоята глава е на дръвника, не го забравяй. Надявам се жив да те одерат.

— Благодаря — каза Личфийлд. — Много любезно от ваша страна.

Хамърсмит започна да пренарежда нещата върху бюрото си, за да видят всички бутилката и чашата. Разговорът беше приключил — вече не се интересуваше от тези въртиопашки.

— Махнете се — отсече. — Просто се махнете.

— Имам една-две молби към вас — каза Личфийлд на Калоуей, когато излязоха от офиса. — Промени в постановката, които ще подпомогнат изпълнението на съпругата ми.

— Какви са те?

— За да се чувства по-удобно Констанция, ще помоля осветлението да бъде намалено значително. Тя просто не е свикнала да играе под такива горещи ярки светлини.

— Добре.

— Искам също да помоля да бъдат монтирани лампи на рампата.

— На рампата?

— Осъзнавам, че искането ми е странно, но тя се чувства много по-щастлива със светлини на рампата.

— Но те често заслепяват актьорите — възрази Калоуей. — Пречат им да виждат публиката.

— Въпреки това… Настоявам да бъдат монтирани.

— Окей.

— Трето: ще ви помоля всички сцени, в които има целувки, прегръдки или друг вид докосване до Констанция да бъдат променени и от тях да бъдат премахнати всякакви форми на физически контакт.

— Всякакви?

— Всякакви.

— Мили боже, защо?

— Съпругата ми не трябва да претоварва с излишни емоции работата на сърцето си, Терънс.

Интонацията, с която произнесе „сърцето“, беше крайно любопитна. Работата на сърцето.

Калоуей улови за миг погледа на Констанция. Имаше чувството, че е получил благословия.

— Да представим ли нашата нова Виола на компанията? — предложи Личфийлд.

— Защо не?

Триото влезе в салона.

Пренареждането на пречкащите се декори и премахването на всякакъв физически контакт беше лесна работа. И въпреки че останалите актьори отначало подходиха подозрително към новата си колежка, естественото й държание и вродената й изисканост скоро спечелиха симпатиите им. Освен това присъствието й означаваше, че представлението ще се състои.

В шест Часа Калоуей обяви почивка, оповести, че генералната репетиция ще започне в осем и им каза да излязат и да се позабавляват поне за час. Трупата се разпръсна шумно, заредена с преоткрития си ентусиазъм по представлението. Това, което допреди половин ден бе приличало на пълна бъркотия, сега започваше да се нарежда добре. Трябваше да се пипнат хиляди неща, разбира се: технически неизправности, костюми, които стояха зле, недостатъци на режисурата. Обичайните неща. Всъщност актьорите отдавна не се бяха чувствали толкова щастливи. Дори Ед Кънингам направи един-два комплимента на Калоуей.

Личфийлд завари Талула да подрежда гримьорната.

— Довечера…

— Да, сър.

— Не трябва да се страхуваш.

— Не се страхувам — отговори Талула. Каква мисъл. Сякаш…

— Може да бъде донякъде болезнено, за което съжалявам. За теб и за всички нас.

— Разбирам.

— Естествено, че разбираш. Ти обичаш театъра също като мен — познаваш парадокса на тази професия. Да играеш живот… а, Талула, да играеш живот… колко необикновено. Знаеш ли, понякога се питам колко дълго мога да поддържам илюзията.