Клайв Баркър - Кървави книги (Том I)

Внезапно ръката, която опъваше косата й така болезнено, обхвана тила й и Личфийлд притегли устните й към своите. Когато разложената му уста се залепи за нейната, Даян се опита да изкрещи, но приветствието му беше толкова настойчиво, че буквално я остави без дъх.

Раян намери Даян на пода на съблекалнята няколко минути преди два часа. Беше трудно да се каже какво е станало. По главата и тялото й не се виждаха никакви рани, освен това не беше мъртва. Изглежда, беше в кома. По всяка вероятност се бе подхлъзнала и си бе ударила главата при падането. Във всеки случай беше в безсъзнание.

Оставаха броени часове до последната генерална репетиция, а Виола пътуваше с линейка към реанимацията.

— Колкото по-скоро съборят това място, толкова по-добре — заяви Хамърсмит. Той пиеше в работно време — нещо, което Калоуей никога не го беше виждал да прави. Бутилката уиски стоеше на бюрото му до начената чаша. По книжата му имаше кръгли следи от чашата, а ръката му трепереше здраво.

— Какви са новините от болницата?

— Тя е красива жена — каза той, като се взираше в чашата. Тери можеше да се закълне, че всеки момент ще се разплаче.

— Хамърсмит? Как е тя?

— В кома е. Но състоянието й е стабилно.

— И това е нещо, предполагам.

Хамърсмит вдигна очи към Калоуей и буйните му вежди се сключиха гневно.

— Нещастник такъв — изруга. — Чукаше я, нали? Забавляваше се с нея, нали? Нека ти кажа нещо: Даян Дювал струва колкото дузина като теб. Дузина!

— Затова ли позволи това последно представление, Хамърсмит? Защото я видя и нямаше търпение да сложиш малките си ръчички върху нея?

— Няма да го проумееш. Мислиш с онази си работа. — Изглеждаше искрено засегнат от начина, по който Калоуей беше изтълкувал възхищението му към госпожица Дювал.

— Добре, както кажеш. Но пак оставаме без Виола.

— Затова отменям представлението — каза бавно Хамърсмит, за да се наслади на момента.

Беше неизбежно. Без Даян Дювал нямаше да има „Дванайсета нощ“ и може би така беше по-добре.

На вратата се почука.

— Кой е, по дяволите? — рече управителят тихо. — Влез.

Беше Личфийлд. Калоуей почти се зарадва да види това странно белязано лице. Въпреки че имаше много въпроси към стареца за състоянието, в което бе оставил Даян и за разговора между тях, не искаше да го разпитва пред Хамърсмит. Освен това каквито и неясни обвинения да имаше към този човек, те се обезсмисляха от идването му тук. Ако Личфийлд се бе опитал да нарани Даян по някаква причина, щеше ли да се появи толкова скоро и то така усмихнат?

— Кой сте вие? — попита Хамърсмит.

— Ричард Уолдън Личфийлд.

— Името не ми говори нищо.

— Бях член на управителния съвет на „Елизиум“.

— О…

— Занимавам се с…

— Какво искате? — прекъсна го Хамърсмит, подразнен от самоувереността на Личфийлд.

— Чувам, че представлението е изложено на риск — отговори спокойно възрастният мъж.

— Не е — каза управителят и ъгълчето на устата му трепна нервно. — Не е изложено на риск, защото няма да има постановка. Отменена е.

— Нима? — Личфийлд погледна към Калоуей. — С вашето съгласие, така ли?

— Той няма думата по въпроса; аз имам изключителното право да отменя представлението, ако обстоятелствата го налагат — пише го в договора. От днес театърът е затворен и няма да работи повече.

— Напротив — каза Личфийлд.

— Моля? — Хамърсмит стана от бюрото и Калоуей си даде сметка, че за пръв път го вижда прав. Управителят беше истински дребосък.

— Ще поставим „Дванайсета нощ“, както е обявено — измърка Личфийлд. — Съпругата ми прие на драго сърце да изиграе Виола наместо госпожица Дювал.

Хамърсмит се изсмя грубо, като касапин. Но смехът му секна, когато офисът се изпълни с аромата на лавандула и през вратата влезе Констанция Личфийлд, цялата в бляскава коприна и кожи. Изглеждаше великолепно като в деня на смъртта си — дори управителят затаи дъх и млъкна при вида й.

— Нашата нова Виола — обяви Личфийлд.

След малко Хамърсмит възвърна способността си да говори.

— Тази жена не може да се включи в постановката само с половин ден предизвестие.

— Защо не? — каза Калоуей, без да откъсва очи от жената. Личфийлд беше щастливец, Констанция беше изключително красива. Той не смееше да си поеме дъх в нейно присъствие, от страх да не би тя да изчезне.

И тогава тя проговори. Думите бяха от Пето действие, Сцена първа: