Клайв Баркър - Кървави книги (Том I)

Дъждът от отломки изпълни стаята като мъгла. Възглавниците лежаха изтърбушени на пода, а пълнежът им се сипеше по килима като сняг. Порцеланови парчета — красиво емайлирана ръка и глава на куртизанка — паднаха на пода пред носа му.

Джина се бе свила до вратата и го подканяше да побърза, като се взираше със свити очи през градушката. Когато Джак стигна до прага, тя го прегърна и на него му се стори, че чува смях от всекидневната. Осезаем, ясно доловим смях, плътен и доволен.

Аманда стоеше в коридора с пълна с иглички коса и гледаше надолу към него. Той издърпа краката си през отвора и Джина затръшна вратата, като скри от погледа им разрушението.

— Какво е това? — попита тя. — Полтъргайст? Призрак? Духът на майка?

Мисълта, че мъртвата му съпруга би могла да причини подобен катаклизъм, развесели Джак.

Аманда се усмихваше вяло. „Добре, каза си той, тя се съвзема.“ После видя празния поглед в очите й и разбра. Тя бе рухнала, а здравият й разум се бе оттеглил на място, където цялата тази фантасмагория не можеше да го достигне.

— Какво има вътре? — попита Джина и го стисна толкова силно за ръката, че спря притока на кръв в нея.

— Не знам — отговори той. — Аманда?

Усмивката на Аманда не изчезна. Тя продължи да гледа безмълвно към него, без да го вижда.

— Знаеш.

— Не.

— Лъжеш.

— Мисля…

Джак се надигна от пода и изтупа ризата и панталоните си от перата и парчетата порцелан и стъкло.

— Мисля… да се поразходя малко навън.

Воят във всекидневната зад гърба му бе утихнал напълно. Въздухът в коридора бе натежал от невидимо присъствие. Демонът се намираше съвсем близо до него, невидим както обикновено, но съвсем наблизо. Това бе най-опасният момент. Трябваше да внимава да не си изпусне нервите. Трябваше да запази спокойствие все едно нищо не се бе случило; да остави на мира Аманда, да запази обясненията и взаимните обвинения за по-късно, когато всичко е приключило.

— Да се поразходиш? — попита невярващо Джина.

— Да… да се поразходя… Трябва да глътна малко свеж въздух.

— Не можеш да ни оставиш тук.

— Ще потърся някой, който да ни помогне с разчистването.

— А Манди?

— Ще се съвземе. Остави я.

Тежки думи. Почти непростими. Но вече бяха изречени.

Той се запъти с несигурна походка към входната врата, повдигаше му се от цялото това въртене. Джина започна да беснее зад гърба му.

— Не можеш просто така да излезеш! Ума ли си изгуби?

— Трябва ми въздух — каза Джак с препускащо сърце и пресъхнало гърло, като се опитваше да говори спокойно. — Затова ще изляза за малко.

„Не — помисли си Плямпалото. — Не, не, не.“

Беше зад гърба му, Поло го усещаше. И беше бясно, готово да му откъсне главата. Гневът му бе почти материален, но му бе забранено да го докосва.

Той направи още една крачка към входната врата.

То продължаваше да го следва, вървеше по петите му. Беше като негова сянка, негов двойник. Джина изкрещя:

— Виж Манди, копеле! Обезумяла е!

Не, не трябваше да гледа към Манди. Ако погледнеше към нея, можеше да се разплаче и да рухне, както искаше създанието, а тогава всичко щеше да бъде изгубено.

— Ще се оправи — каза Джак с глас, който прозвуча почти като шепот.

Посегна към дръжката на входната врата. Демонът залости вратата, бързо и шумно. Не беше в настроение за преструвки.

Без да бърза, възможно най-спокойно, Джак издърпа горното резе, после и долното. Плямпалото залости отново вратата.

Играта беше вълнуваща, но в същото време ужасяваща. Ако беше достатъчно упорит, дали демонът щеше да се поддаде на гнева и да пренебрегне научените уроци?

Той отключи отново вратата, внимателно и спокойно. Също толкова внимателно и спокойно Плямпалото я заключи.

Джак се зачуди колко дълго може да продължи малката им игра. Трябваше да излезе навън по един или друг начин; трябваше да подлъже демона да прекрачи прага. Според проучванията му на закона една крачка бе напълно достатъчна. Една-единствена крачка.

Отключване. Заключване. Отключване. Заключване.

Джина бе застанала на два-три метра зад баща си. Не разбираше сцената, която се разиграваше пред очите й, но бе очевидно, че той се бори с някого… или с нещо.

— Татко… — започна тя.

— Млъкни — каза й любезно Джак и отключи с усмивка вратата за седми път. В усмивката му имаше някаква лудост, беше прекалено широка и непринудена.

За своя изненада Джина също се усмихна. Усмивката й беше мрачна, но непресторена. Каквото и да ставаше тук, тя го обичаше.