Клайв Баркър - Кървави книги (Том I)

„В крайна сметка, мислеше си Махогани, не отдава ли говедото чест на касапина, когато коленичи разтреперано пред него?“

Независимо от всичко той беше доволен. Беше му достатъчно, че е част от тази велика традиция; това щеше винаги да му бъде достатъчно.

Напоследък, обаче, бе имало разкрития. Разбира се, те не бяха станали по негова вина. Никой не би могъл да го обвинява. Но времената бяха лоши. Животът не беше лесен както преди десет години. Той беше остарял, естествено, и това правеше работата му по-изморителна; задълженията му натежаваха все повече. Той беше избран, а това беше привилегия, с която трудно се живее.

Понякога се питаше дали не е време да подготви за задълженията си някой по-млад от него. Трябваше да го обсъди с Бащите, но рано или късно щеше да се наложи да му потърсят заместник и Махогани усещаше, че ще бъде престъпно от негова страна да прахоса опита си, като не си вземе чирак.

Имаше толкова много тънкости, които би могъл да му предаде. Триковете на необикновения му занаят. Най-добрите начини да се прокрадваш, да режеш, да събличаш, да източваш кръв. Най-подходящото месо. Най-лесният начин да се отървеш от останките. Толкова много дреболии, толкова натрупан опит.

Махогани влезе в банята и пусна душа. Когато пристъпи под струята, сведе поглед към тялото си. Малкото шкембе, посивелите косми по увисналите гърди, белезите и пъпките, с които бе осеяна бледата му кожа. Остаряваше. Но тази нощ, както всяка друга, го чакаше работа…

Кауфман нахълта във фоайето със сандвич в ръка, свали си яката и изтръска косата си от дъждовните капки. Часовникът над асансьора показваше седем и половина. Щеше да работи поне до десет.

Асансьорът го остави пред офисите на „Папас“ на дванадесетия етаж. Той се затътри унило през лабиринта от празни бюра и завити машини към работното си място, което все още бе осветено. Етажът беше съвсем пуст, ако не се брояха чистачките, които бърбореха в дъното на коридора.

Кауфман си свали палтото, изтръска го доколкото бе възможно от дъжда и го провеси на закачалката.

После седна пред купищата поръчки, с които се бе борил през по-голяма част от последните три дни и се залови за работа. Беше сигурен, че му е необходима само още една нощ, за да приключи с най-същественото и смяташе, че ще му бъде по-лесно да се съсредоточи без непрестанния шум на машинописките и пишещите им машини.

Разви хамбургера си от пълнозърнест хляб с допълнителна порция майонеза, и се приготви да прекара тук остатъка от вечерта.

Вече беше девет.

Махогани беше готов за нощната смяна. Беше с обичайния си костюм в убити цветове, спретнато вързана кафява вратовръзка, безупречно изгладена риза със сребърни копчета на ръкавелите (подарък от първата му съпруга), лъщяща от гел оредяваща коса, изрязани и полирани нокти и зачервено от одеколона лице.

Всичко необходимо беше в чантата му. Хавлиените кърпи, инструментите, месарската му престилка, подсилена с метални брънки.

Погледна се в огледалото. Все още можеше да мине за четиридесет и пет-петдесетгодишен мъж.

Докато се разглеждаше, Махогани си припомни задълженията. Най-важното бе да бъде предпазлив. Тази нощ щяха да следят всяка негова стъпка, щяха да наблюдават действията му и да ги преценяват. Трябваше да изглежда невинен, да не буди подозрение.

„Само ако знаеха“, помисли си той. Хората, които го подминаваха по улиците, като вървяха, тичаха и скачаха; които се блъскаха в него и не се извиняваха; които срещаха погледа му с презрение; които се подсмихваха на натежалото му тяло в тесния костюм. Само ако знаеха какво върши, какъв е и какво носи.

„Предпазливост“, каза си Махогани и угаси лампата. Апартаментът потъна в мрак. Той отиде до вратата и я отвори; беше свикнал да се движи на тъмно. Тъмнината го караше да се чувства добре.

Дъждовните облаци се бяха разнесли напълно. Махогани тръгна по „Амстердам“ към спирката на метрото на Сто четиридесет и пета улица. Тази вечер щеше да навести отново „Авеню ъф ди Америкас“ — любимата му линия, която често пъти беше и най-плодоносна.

Надолу по стълбите на метрото с жетон в ръка. През автоматичните врати. В ноздрите му нахлу миризмата на тунелите. Не на дълбоките, разбира се. Дълбоките тунели миришеха специфично. Но имаше нещо успокоително дори в застоялия, пълен с електричество въздух на тази плитка линия. Общият дъх на милионите пътници, преминали през подземния лабиринт, смесен с дъха на далеч по-стари същества — създания с меки като глина гласове и отблъскващ апетит. Господи, как ги обичаше. Миризмата, мрака и тътена.