— А?
— Кафе. Глуха ли си? — Онзи се ухили на Кауфман.
Лион забеляза, че три от зъбите на долната му челюст липсват.
— Кофти работа, а? — попита брадатият.
Какво имаше предвид? Кафето? Липсващите зъби?
— Трима. Накълцани така.
Кауфман кимна.
— Човек се замисля — рече той.
— Определено.
— Искам да кажа, това е само прах в очите, нали? Знаят кой го е извършил.
„Този разговор е абсурден“, помисли си Кауфман. Свали очилата си и ги прибра в джоба, а чертите на брадатото лице се размиха. Така беше поне малко по-добре.
— Копелета — продължи мъжът. — Шибани копелета, всички до един. Бас ловя, че е само прах в очите.
— Тоест?
— Разполагат с доказателство, но ни държат в шибано неведение. Някъде там има нещо и то не е човешко същество.
Кауфман разбра. Онзи му пробутваше някаква конспиративна теория. Чуваше ги толкова често; те бяха решение на всеки проблем.
— Занимават се с клониране и нещата излизат от контрол. Може би отглеждат някакви шибани чудовища, колко му е. Там долу има нещо, за което не искат да знаем. Прах в очите, казвам ти. Готов съм да се хвана на бас.
Лион реши, че непоколебимата увереност на мъжа е очарователна. Дебнещи чудовища. С шест глави и дузина очи. Защо не?
Той знаеше защо не. Защото това оневиняваше неговия град, оправдаваше неговата любима. А Кауфман вярваше искрено, че чудовищата, които могат да бъдат открити в тунелите, са обикновени хора.
Брадатият хвърли парите си на барплота и се изправи, като надигна дебелия си задник от изцапания пластмасов стол.
— Сигурно е някое шибано ченге — каза той на прощаване. — Опитали са се да направят шибан герой, а вместо това са създали шибано чудовище. — Мъжът се ухили гротескно. — Бас ловя. — И излезе с тромава крачка, без да добави нищо повече.
Кауфман издиша бавно през носа, усещайки как напрежението в тялото му се разсейва.
Мразеше подобни конфронтации — караха го да се чувства като некадърник с вързан език. Като се замислеше, мразеше и подобни хора — убедените в правотата си кретени, които вирееха така добре в Ню Йорк.
* * *
Когато Махогани се събуди, беше почти шест. Със здрачаването сутрешният дъжд беше намалял до ръмеж. Въздухът миришеше на свежест, доколкото това бе възможно в Манхатън. Той се протегна в леглото си, отметна мръсното одеяло и стана за работа.
Дъждовните капки тропаха по кутията на климатика в банята и изпълваха апартамента с ритмично плющене. Махогани включи телевизора, за да заглуши шума, без да обръща внимание на образите върху екрана.
Приближи се до прозореца. Шест етажа по-долу улицата беше претъпкана с хора и коли.
Нюйоркчани се прибираха след тежък работен ден, за да се забавляват и да правят любов. Хора излизаха от офисите и влизаха в автомобилите си. Някои щяха да бъдат сприхави след потен трудов ден в офис с лошо проветрение; други, кротки като овчици, щяха да тръгнат бавно по авенютата към домовете си, съпроводени от непрекъснат поток от тела. А трети вече се тълпяха в метрото, слепи за графитите, нашарили всяка стена, глухи за брътвежа на собствените им гласове и за студеното бучене на тунелите.
Тази мисъл доставяше удоволствие на Махогани. В края на краищата той не беше част от стадото. Можеше да стои на прозореца и да наблюдава хилядите глави под него, защото знаеше, че е избран.
Разбира се, той също трябваше да гони крайни срокове като хората на улицата. Но неговата работа не беше безсмислен труд като тяхната, а по-скоро свещен дълг.
И той беше принуден да живее, да спи и да сере като тях. Но това, което го движеше, не бяха финансови потребности, а нуждите на историята.
Махогани следваше велика традиция, която беше по-стара от Америка. Той беше нощен ловец като Джак Изкормвача и Жил дьо Ре 5 5 Френски благородник, маршал на Франция и съмишленик на Жана д’Арк, екзекутиран през 1440 г. за магьосничество, содомия и 140 убийства на малки деца. Освен че е един от първите документирани серийни убийци, Жил дьо Ре се смята за прототип на Синята брада от едноименната приказка на Шарл Перо. — Б.пр.
, живо въплъщение на смъртта, зъл дух с човешко лице. Той беше ловец на сънища и преносител на ужаси.
Хората под него не познаваха лицето му и нямаше да го погледнат повторно. Но неговият поглед ги улавяше и претегляше, отсяваше най-сочните в процесията, подбираше само здравите и младите — онези, които бяха достойни за осветения му нож.
Понякога му се искаше да афишира своята идентичност пред света, но имаше отговорности, които го притискаха. Не можеше да очаква слава. Той водеше таен живот и единствено гордостта му жадуваше за признание.
Читать дальше