Клайв Баркър - Кървави книги (Том 2)

— Изуми ме — рече Куейд — колко внезапно се предаде. В първия момент изглеждаше, че ще продължи да се съпротивлява. Монологът на вратата беше досущ като предните дни, комбинация от заплахи и извинения. После се пречупи. Просто ей така. Настани се под масата и изяде говеждия бут до кокала, сякаш по свой собствен избор.

Тридесет и осма: тя спи. Вратата е отворена. През нея влиза светлина.

Тридесет и девета: стаята е празна.

— Къде отиде?

— Слезе на долния етаж. Влезе в кухнята, изпи няколко чаши вода, седна на един стол и остана там в продължение на три или четири часа, без да каже нито дума.

— Поговори ли с нея?

— Накрая. Когато започна да излиза от състоянието на ступор. Експериментът приключи. Не исках да я нараня.

— Тя какво каза?

— Нищо.

— Нищо?

— Абсолютно нищо. Дълго време ми се струваше, че изобщо не забелязва присъствието ми в стаята. После опекох няколко картофа и тя ги изяде.

— Не направи ли опит да се обади в полицията?

— Не.

— Не се ли нахвърли върху теб?

— Не. Знаеше какво съм направил и защо съм го направил. Не беше планирано предварително, но бяхме говорили теоретично за подобни експерименти. Пък и не беше пострадала, нали видя. Може би беше загубила някой и друг килограм, това е всичко.

— И къде е сега?

— Тръгна си на следващия ден. Не знам къде отиде.

— И какво доказа цялата случка?

— Може би съвършено нищо. Но постави интересно начало на моите проучвания.

— Начало? Това е било само началото?

В гласа на Стив имаше неприкрито отвращение.

— Стивън…

— Можеше да я убиеш!

— Не.

— Можеше да полудее. Да откачи завинаги.

— Можеше. Но беше малко вероятно. Тя беше жена със силна воля.

— Но ти я пречупи.

— Да. Черил имаше готовност да предприеме такова пътешествие. Бяхме говорили, че трябва да се изправи срещу страха си. Аз просто се погрижих да го направи. Не е кой знае какво.

— Принудил си я насила. Иначе нямаше да го стори.

— Така е. За нея това беше едно образователно преживяване.

— Значи, сега си учител?

Стив искаше да прикрие сарказма в гласа си. Но не успя напълно. Сарказъм, гняв и мъничко страх.

— Да, учител съм — отговори Куейд, като го гледаше косо и разфокусирано. — Преподавам на хората ужаси.

Стив сведе очи към пода.

— Доволен ли си от преподаденото?

— И от наученото, Стив. И аз се уча. Това е много вълнуваща перспектива — цял свят от страхове за проучване. Особено с интелигентни обекти. Дори пред намирането на рационално обяснение…

Стив се изправи.

— Не искам да слушам повече.

— О? Добре.

— Имам лекции рано сутринта.

— Не.

— Какво?

Един пропуснат удар на сърцето.

— Не. Не си тръгвай още.

— Защо? — Сега сърцето му препускаше. Не беше осъзнавал колко много се бои от Куейд.

— Трябва да ти дам още няколко книги.

Стив усети, че се изчервява. Какво си бе помислил преди миг? Че Куейд ще го събори на земята, като състезател по ръгби, и ще започне да експериментира със страховете му?

Не. Идиотски мисли.

— Имам една книга за Киркегор, която ще ти хареса. На горния етаж е. Дай ми две минути.

Усмихнат, Куейд излезе от стаята.

Стив седна и взе да разглежда наново снимките. Най-пленителен беше моментът, в който Черил взема за пръв път разваленото месо. Никога не беше виждал подобно изражение на лицето на жената, която познаваше. На лицето на тази Черил бяха изписани съмнение, объркване и силен…

Страх.

Думата на Куейд. Мръсна дума. Противна дума, която от тази нощ нататък щеше да свързва с измъчването на едно невинно момиче.

Докато се взираше във фотографията, Стив се замисли за момент за изражението на собственото си лице. Не беше ли изписано и на неговото лице подобно объркване? И може би съшият страх, готов да го завладее, ако му се поддаде?

Чу шум зад себе си, прекалено тих, за да бъде от стъпките на Куейд.

Освен ако той не се прокрадваше.

О, боже, освен ако той…

Към носа и устата му се притисна парче плат, напоено с хлороформ. Стив вдиша неволно изпаренията, които опариха синусите и напълниха очите му със сълзи.

В ъгъла на света, на границата на зрителното му поле, се появи черно петно и започна да се разраства, като пулсираше в ритъм с бясното препускане на сърцето му.

После Стив видя гласа на Куейд в главата си като воал. Чу името си.

— Стивън.

И пак.

— … ивън.

— … вън.

— … ън.

Петното превзе света. Светът потъмня и изчезна. Далеч от очите, далеч от ума.