Гийермо дел Торо - Заразата

Потеглиха. Във вятъра той усети мириса на блатна сол.

— Колко време беше самолетът на земята, преди да угасне?

— Шест минути.

— И никакъв радио контакт? Пилотът също ли е мъртъв?

Джим се обърна и каза:

— Вероятно, но непотвърдено. Ченгетата на летищните власти влязоха в пътническия отсек, намериха го пълен с трупове и излязоха отново.

— Били са с противогази и ръкавици, надявам се.

— Тъй вярно.

Платформата зави и в далечината самолетът изплува пред очите им. Огромна машина, с насочените от всички ъгли работни светлини към нея, блеснала ярко като посред бял ден. Мъглата от близкия залив създаваше искряща аура около корпуса.

— Боже Господи — промълви Еф.

— „Трите седмака“ го наричат — каза Джим. — Седем седем седем, най-големият реактивен самолет в света. Скорошен модел, нова машина. За това е цялото суетене долу с екипировката. Мислят, че е по-скоро нещо като саботаж.

Даже гумите на колесника бяха огромни. Еф вдигна очи към черната дупка на отворената врата над широкото ляво крило.

— Вече провериха за газ — заобяснява Джим. — Провериха за всичко възможно, което би могло да бъде направено от човек. Не знаят какво да направят повече, освен да започнат от АБ.

— А ние сме АБ-то — отвърна Еф.

За Службата за превенция от рискови материали — СПРМ, този загадъчно дремещ въздушен лайнер, пълен с мъртъвци, беше еквивалентът на това да се събудиш един ден и да намериш буца, израснала на гърба ти. Екипът на Еф беше биопсичната лаборатория, натоварена с отговорността да каже на Федералната авиационна администрация дали заболяването е рак или не.

Облечени в сини блейзъри служители на Транспортна сигурност се нахвърлиха на Еф, опитвайки се да му дадат същите сведения, които вече бе получил от Джим. Да му задават въпроси и да говорят един през друг като репортери.

— Много се е проточило това — каза Еф. — Следващия път, когато се случи нещо необяснимо като това, нас ни викате втори. Първо СПРМ, нас втори. Ясно?

— Да, сър, д-р Гудуедър.

— СПРМ готов ли е?

— В готовност.

Еф забави пред буса на ЦКБ.

— Бих казал, че това не прилича на спонтанно разразила се епидемия. Шест минути на земята? Времевият елемент е твърде кратък.

— Трябва да е преднамерен акт — каза един от служителите на Транспортна сигурност.

— Може би. Засега, предвид онова, което може да ни очаква там, трябва да проявим предпазливост. — Отвори за Нора задната врата на буса. — Ще си облечем предпазните костюми и ще видим с какво си имаме работа.

Един глас го спря.

— Имаме един от нашите на този самолет.

Еф се обърна.

— Един от чии?

— Въздушен шериф. Стандарт за международните полети с превозвачи на САЩ.

— Въоръжен? — попита Еф.

— Това беше идеята ми.

— Никакво телефонно обаждане или предупреждение от него?

— Нищо.

— Трябва да ги е поразило мигновено. — Еф кимна и огледа разтревожените лица на мъжете. — Дайте ми номера на мястото му. Ще започнем оттам.

Еф и Нора се напъхаха в минибуса на ЦКБ, затръшнаха двойните задни врати и заглушиха врявата и суматохата на пистата зад себе си.

Смъкнаха от рафта екипировката за опасност от първа степен. Еф се съблече по тениска и шорти, Нора — по черен спортен сутиен и сини гащета. Бутаха се с лакти и колене в тясното пространство на шевролета. Косата на Нора беше гъста, тъмна и предизвикателно дълга за полеви епидемиолог, но тя бързо си я стегна с ластик. Ръцете ѝ работеха чевръсто и целенасочено. Тялото ѝ беше изящно закръглено, плътта ѝ — кафява и топла.

След като Еф окончателно се раздели с Кели и тя подхвана бракоразводните процедури, между него и Нора имаше кратка забежка. Беше само за една нощ, последвана от извънредно неловка и притеснена сутрин след това. Неловкост, която се проточи месеци наред… чак до следващата забежка само преди няколко седмици. Този път, макар случилото се между тях двамата да беше по-страстно от предния път, ситуацията беше изпълнена с намерение да се избегнат клопките, в които попаднаха при първия случай и всичко това доведе до нова продължителна и неловка сдържаност.

Проблемът беше в това, че с Нора работеха прекалено близо един до друг. Ако споделяха някаква поне относително нормална работа, някакво традиционно работно място, може би резултатът щеше да е друг, може би нещата щяха да са по-лесни, по-обикновени. Но това беше „любов в окопите“ и след като всеки от двамата даваше толкова много от себе си на „Канарчето“, твърде малко време им оставаше един за друг или за останалия свят. Толкова поглъщащо партньорство, че никой от двамата не питаше „Как мина денят ти?“ в почивката. Може би защото изобщо нямаше време за почивка.