Гийермо дел Торо - Заразата

Еф спря служебния си „Форд Експлорър“ до бордюра. Кели притежаваше малка къща на спретнато каре земя, оградена с хубаво подрязан жив плет в квартал с двуетажни домове, изникнали на леко скосения зелен хълм. Посрещна го отвън на бетоновата алея, сякаш се притесняваше да го покани вътре. Общо взето се държеше с него като с десетгодишен грип, който най-сетне е преборила.

По-руса, по-тъничка и все още много, много хубава, въпреки че за него тя вече беше съвсем друга личност. Толкова много неща се бяха променили. Някъде, в някоя кутия от обувки навярно, тикната в дъното на някой килер, лежаха сватбените снимки на безгрижна млада жена с отметнат назад булчински воал, усмихваща се победоносно на своя жених в смокинг — двама млади хора, щастливи и влюбени.

— Бях изчистил от дежурства целия уикенд — каза ѝ Еф, след като излезе от колата преди Зак и се провря през ниската желязна врата, за да може да заговори пръв. — Спешен случай.

Мат Сейлс пристъпи зад нея навън през осветения вход и спря на горното стъпало. Кърпата му бе затъкната в ризата, скривайки логото „Сиърс“ над джоба от склада, който ръководеше в мола в Рего парк.

Еф не му обърна внимание. Продължи да гледа Кели и Зак, докато момчето влизаше в двора. Жена му го посрещна с усмивка и Еф неволно се зачуди дали предпочиташе това — появата му със Зак — пред уикенд насаме с Мат. Кели прегърна покровителствено сина си.

— Добре ли си, Зак?

Зак кимна.

— Разочарован си, сигурна съм.

Кимна отново.

Тя видя кутията и кабелите в ръката му.

— Какво е това?

— Новата гейм конзола на Зак — отвърна Еф. — Взима я за уикенда. — Погледна момчето, опряло глава на гърдите на майка си и зареяло поглед. — Пич, ако ми се отвори шанс да се освободя, може би утре — утре дано… но ако се появи какъвто и да е шанс, ще се върна за теб и ще спасим каквото можем от този уикенд. Става ли? Ще ти се компенсирам. Знаеш го, нали?

Зак кимна с все така вял поглед.

Мат се обади от горното стъпало:

— Хайде влизай, Зак. Да видим дали ще можем да го включим това.

Добричкият благонадежден Мат. Кели явно го беше дресирала добре. Изгледа сина си как се шмугва вътре под ръката на приятеля ѝ. Зак се озърна за последно към баща си.

Вече сами, двамата с Кели стояха един срещу друг на малкото късче трева. Зад нея над покрива на къщата ѝ кръжаха светлините на чакащите самолети. Цяла транспортна мрежа, да не говорим за разните правителствени и правораздавателни агенции, чакаше този мъж, застанал пред една жена, която казваше, че вече не го обича.

— Онзи самолет е, нали?

Еф кимна.

— Всички са мъртви. Всички на борда.

— Всички са мъртви? — Очите на Кели светнаха от тревога. — Как? Какво би могло да е?

— Точно това трябва да разбера.

Еф усети, че спешността на задачата го завладява. Беше се издънил със Зак, но това бе приключило и вече трябваше да тръгва. Бръкна в джоба си и ѝ подаде плик с прикаченото с кламер лого.

— За утре следобед. В случай, че не успея преди това.

Кели погледна билетите. Веждите ѝ се повдигнаха щом видя цената, след което ги напъха отново в плика. Вдигна към него очи, почти изпълнени си със съчувствие.

— Само гледай да не забравиш за срещата ни с д-р Кемпнър.

Семейният им терапевт. Тази, която щеше окончателно да реши попечителството над Зак.

— Кемпнър, да. Ще дойда.

— И… внимавай — каза тя.

Еф кимна, обърна се и си тръгна.

Извън летището се беше събрала тълпа. Хора, привлечени от необяснимото, странното, потенциално трагичното, събитието . Радиото на таблото на Еф описваше спящия самолет като обект на вероятно отвличане. Разсъждаваха за възможен международен конфликт.

Две летищни платформи подминаха Еф вътре в терминала. Едната возеше просълзена майка, която държеше за ръце две изплашени на вид деца, а другата — възрастен чернокож джентълмен с букет червени рози в скута му. Осъзна, че на онзи самолет там имаше нечий друг Зак. Нечия друга Кели. Съсредоточи се над тази мисъл.

Екипът му го очакваше пред заключена врата малко под Шести портал. Както обикновено, Джим Кент беше стиснал телефона и говореше в прикаченото над ухото му устройство. Джим работеше за Еф, като се справяше с бюрократичната и политическата страна на медицинския контрол. Закри с шепа слушалката на телефона си и го поздрави с думите:

— Няма съобщения за други самолети никъде из страната.

Еф се качи при Нора Мартинес отзад на летищната платформа. Нора, обучен биохимик, беше неговият номер две в нюйоркския екип. Ръцете ѝ вече бяха в найлонови ръкавици и лежаха бледи, гладки и скръбни като лилии в скута ѝ. Измести се леко да му отвори място и той седна до нея, като съжали за породилата се неловкост между тях.