Гийермо дел Торо - Заразата

Кели Гудуедър седеше на масичката срещу Мат Сейлс, интимния ѝ партньор („приятел“ звучеше прекалено младежко; „специален човек“ звучеше прекалено старческо). Ядяха домашно сготвена пица в сос песто, със сушени на слънце домати, козе сирене и с няколко къдрици прошуто, хвърлени за вкус, всичко това полято с единайсет доларова бутилка едногодишно мерло. Кухненският телевизор беше включен на Ню Йорк — 1, понеже Мат искаше да гледа новините. Колкото до Кели, двайсет и четири часовите новинарски канали бяха нейният враг.

— Съжалявам — каза му тя отново.

Мат се усмихна и завъртя лениво във въздуха чашата си с вино.

— Не е моя вината, разбира се. Но знам, че този уикенд си го бяхме заделили само за себе си… — продължи да му се оправдава.

Мат изтри устни с кърпата, затъкната в яката на ризата му.

— Обикновено намира начин да се вклини между двама ни. И нямам предвид Зак.

Кели се озърна към празния стол. Мат несъмнено беше очаквал с нетърпение синът ѝ да се махне за уикенда. Според временното споразумение в изтощителната им битка за попечителство с посредничеството на съда, Зак прекарваше няколко уикенда с Еф в апартамента му в Долен Манхатън. За нея това означаваше интимна вечеря у дома, с обичайните сексуални очаквания на Мат, за чието удовлетворяване Кели нямаше скрупули. Това неизбежно си заслужаваше допълнителната чаша вино, която щеше да си позволи.

Но не и сега. Не и тази нощ. Колкото и да съжаляваше за Зак, за себе си всъщност беше съвсем доволна.

— Ще те възмездя — увери го тя с намигване.

Мат се усмихна примирено.

— Разбрано.

Ето затова с Мат ѝ беше толкова удобно. След променливите настроения на Еф, избухванията му, трудния му характер, живака, който течеше във вените му, имаше нужда от по-спокойна лодка като Мат. Беше се омъжила за Еф прекалено млада и твърде много бе отстъпила от своето — собствените си потребности, амбиции, желания — докато му помагаше да напредне в медицинската си кариера. Ако можеше да даде един-едничък житейски съвет на момичетата от четвърти курс в гимназията, випуск 69 в Джаксън хайтс, той щеше да е: никога не се омъжвай за гений. Особено с приятна външност. С Мат Кели се чувстваше спокойна и всъщност ѝ допадаше да бъде водещата фигура във връзката. Неин ред беше да бъде обслужвана.

На малкия бял кухненски телевизор рекламираха утрешното затъмнение. Репортерът пробваше различни очила и ги класираше по степен на безопасност за очите, докато водеше репортажа си от щанд за тениски на Сентръл парк. Най-много се търсеше „Затъмни ме с целувка!“ Надписите под екрана промотираха утрешното „Супер излъчване на живо“.

— Голямо шоу ще бъде — вметна Мат, давайки ѝ да разбере, че няма да допусне разочарованието да му развали вечерта.

— Изключително рядко астрономическо събитие — отбеляза Кели. — А го третират като поредната зимна буря.

Появи се екранът на „Извънредни новини“. Тук Кели обикновено превключваше канала, но този път странността на историята задържа вниманието ѝ. Показваха далечен кадър със самолет, кацнал на писта на летище „Кенеди“, обкръжен от работни светлини. Лайнерът бе осветен толкова драматично и заобиколен от толкова много машини и малки човешки фигури, че човек можеше да си помисли, че НЛО е кацнало в Куинс.

— Терористи — промълви Мат.

Летище „Кенеди“ беше едва на десет мили от тях. Репортерът съобщи, че въпросният самолет е угаснал напълно след иначе съвсем нормално кацане и че до този момент няма никакъв контакт както с екипажа на полета, така и с пътниците, все още на борда. Всички кацания на летище „Кенеди“ били отложени като предпазна мярка и въздушният трафик бил пренасочен към Нюарк и ЛаГуардия.

Тогава тя разбра, че този самолет бе причината Еф да върне Зак у дома. Единственото, което искаше вече, бе Зак час по-скоро да се върне вкъщи. Кели лесно се поддаваше на паника, а домът означаваше сигурност. Домът беше единственото място на този свят, което можеше да държи живота под контрол.

Кели стана и отиде до прозореца над кухненската мивка, загаси осветлението и се загледа в небето над покрива на съседа откъм задния двор. Видя самолетните светлини, кръжащи над ЛаГуардия. Рееха се като искрящи късчета смет, засмукани от вихрушка. Никога не беше ходила в средните щати, където можеш да видиш приближаващо се торнадо от мили разстояние. Но усещането бе такова. Сякаш към нея идваше нещо и тя не можеше да го предотврати.