Гийермо дел Торо - Заразата

Мобилният на Еф отново завибрира, залази рачешката по масата също като тракащите ченета, които чичовците му имаха навика да му подаряват на Коледа. Оживялата джаджа прекъсна боричкането им. Еф пусна Зак, мъчейки се да надвие импулса да погледне дисплея. Ставаше нещо. Иначе подобни повиквания нямаше да стигат до него. Извънреден случай. Заразен пътник.

Еф си наложи да не вдигне телефона. Друг някой трябваше да се оправя. Това бе неговият уикенд със Зак. Който в този момент го гледаше.

— Спокойно — каза му Еф и остави отново мобилния на масата, включен на гласова поща. — Всичко е уредено. Никаква работа за този уикенд.

Зак кимна. Скочи от дивана и намери геймпада си.

— Искаш ли още?

— Не знам. Кога стигаме до частта, когато малкият тип Марио почва да търкаля варелите към маймуната?

— Тате.

— Просто ми е по-комфортно, когато италиански стереотипчета обикалят и нагъват гъби за точки.

— Да бе. И колко мили трябваше да газиш в снега всеки ден, за да стигнеш до училище?

— Това беше…!

Еф отново му скочи, но момчето този път беше готово. Стегна здраво лактите си и отби атаката му към ребрата. Тъй че Еф бързо смени стратегията, докопа свръхчувствителното му на гъдел ахилесово сухожилие, борейки се с петите на Зак, докато се пазеше да не го изритат в лицето. Момчето се молеше за милост, когато мобилният му завибрира отново .

Този път Еф скочи ядосан, вече разбрал, че работата му, призванието му , тази нощ ще го откъсне от сина му. Погледна идентификационния номер на търсещия го: този път номерът беше с префикса на Атланта. Много лоша новина. Еф затвори очи и притисна бръмчащия телефон до челото си, докато умът му се проясни.

— Съжалявам, Зи — каза на Зак. — Само да видя какво става.

Занесе телефона в преходния кухненски бокс и отговори.

— Ефраим? Тук е Еверет Барнс.

Д-р Еверет Барнс. Директорът на ЦКБ.

Беше с гръб към Зак. Знаеше, че момчето го наблюдава и не можеше да понесе да го погледне.

— Да, Еверет. Какво има?

— Току-що ми се обадиха от Вашингтон. Екипът ти тръгнал ли е вече към летището?

— Ами, сър, всъщност…

— Видя ли го по телевизията?

— Телевизията?

Върна се при дивана и вдигна отворена длан към Зак с молба за търпение. Намери дистанционното и затърси подходящия бутон или комбинация от бутони, опита няколко и екранът угасна. Зак дръпна дистанционното от ръката му и намусен превключи на кабелната.

Новинарският канал показваше самолет, паркиран на страничната писта. Машини от поддръжката образуваха около него широк, може би боязлив кръг. Международно летище „Кенеди“.

— Мисля, че го виждам, Еверет.

— Джим Кент ми се обади току-що. Вади оборудването на вашия екип „Канарче“. На първата линия сте в това, Ефраим. Те няма да направят друг ход, докато вие не влезете.

— Кои „те“, сър?

— Летищните власти на Ню Йорк, Администрацията за транспортна охрана. Националният комитет за безопасен транспорт и Национална сигурност вече летят натам.

Проект „Канарче“ беше екип за бързо реагиране, съставен от полеви епидемиолози, организиран да засича и идентифицира зараждащи се биологични заплахи. Сферата му на компетентност включваше както естествено възникващи заплахи като вирусни и бактериологични заболявания с естествен произход, така и изкуствено предизвикани епидемични избухвания — въпреки че по-голямата част от финансирането идваше благодарение на явното им приложение в борбата с биотероризма. Ню Йорк беше нервният център с по-малките, базирани в университетските болници „Канарчета“, действащи в Маями, Лос Анджелис, Денвър и Чикаго.

Програмата водеше името си от стария трик в каменовъглените мини, с вкарването на канарче в клетка под земята като жестока и все пак ефикасна система за ранно биологично предупреждение. Високо чувствителният метаболизъм на ярко жълтото птиченце засичаше следи от газ метан и въглероден окис преди опасните вещества да достигнат до токсично и дори експлозивно ниво, което караше това обикновено жизнено създание да замълчи и да клюмне примряло в клетката си.

В този модерен век всяко човешко същество имаше потенциала да изпълни ролята на пазещото канарче. Работата на екипа на Еф беше да го изолира, след като престане да чурулика, да се заеме с лечението на поразените и да забави разпространението.

— Какво има, Еверет? — попита Еф. — Умрял ли е някой на самолета?

— Всички са мъртви, Ефраим — отвърна директорът. — До последния.