Стивен Кинг - Ако има кръв

„Вече го мисли достатъчно“, каза си той.

Да, но продължаваше да го гложди. Напомни му в известна степен за последния му катастрофален опит да напише роман, когато лежеше буден дълго след като Луси заспеше и пренареждаше наум няколкото абзаца, които беше успял да напише за деня, като чоплеше текста, докато не пуснеше кръв.

„Престани. Това е в миналото. Живей в настоящето. Гледай проклетата прогноза за времето“.

Но не беше прогноза; по канала за времето никога не биха подходили така семпло. Въртяха цяла апокалиптична опера. Дрю не беше успял да разбере любовта на жена си към този канал, който изглеждаше населен единствено от маниаци на тема метеорология. Сякаш за да подчертаят това те вече даваха имена и на бури, които нямаха силата на ураган. Бурята, за която продавачката в магазина го беше предупредила и за която се тревожеше жена му, беше кръстена Пиер. Дрю не можеше да си представи по-тъпо име за буря. Идваше от Саскачеуан от североизток (което означаваше, че жената с обицата на устната грешеше, наистина си беше североизточна буря) и щеше да пристигне в ТР-90 утре следобед или вечерта. Носеха я ветрове от седемнайсет метра в секунда, с пориви до трийсет метра в секунда.

— Сигурно си мислите, че това не е толкова страшно — каза текущият любител на метеорологията, млад мъж с модна небрежно оформена брада, от която Дрю го заболяха очите. Господин Проскубана брада беше поет, възпяващ апокалиптичното нашествие на Пиер, не съвсем в ямбически пентаметър, но близо. — Не бива да забравяте обаче, че температурите рязко ще се понижат, когато дойде този фронт, направо ще паднат под масата , както се казва. Дъждът може да премине в суграшица и шофьорите в северните райони на Нова Англия трябва да внимават за възможни участъци с черен лед .

„Може би наистина трябва да се прибера“, помисли си Дрю. Но вече не само книгата го задържаше тук. Мисълта за дългия преход по Лайняния път, както беше изтощен, го накара да изпита още по-силна умора. А когато най-сетне стигнеше до някакви наченки на цивилизация, нима щеше да се понесе по магистрала I-95, като надига сироп за кашлица, пълен с алкохол?

— Най-важното обаче — казваше брадясалият любител на метеорологията — е, че това бебче ще се сблъска с област от високо атмосферно налягане , идваща от изток — много необичаен феномен. Това означава, че приятелите ни на север от Бостън може да бъдат споходени от, както се изразяват янките, тридневна духавица .

„Що не духаш това“, помисли си Дрю и сграбчи чатала си.

По-късно, след неуспешен опит да подремне — само се въртеше неспокойно, — се обади Луси.

— Чуй ме, господинчо. — Дрю мразеше да го нарича така, все едно дращеше с нокти по черна дъска. — Прогнозата става все по-страшна. Трябва да се прибереш вкъщи.

— Луси, това е просто буря, от онези, които татко наричаше шепа вятър. Не е ядрена война.

— Трябва да се прибереш, докато още можеш. Писнало му беше от тази буря и от нея.

— Не. Трябва да остана тук.

— Ти си глупак — каза тя. И за пръв път, откакто се помнеше, му затвори.

Дрю пусна канала с прогнозата за времето веднага щом стана на другата сутрин, като си мислеше: „Както псе се връща на бълвоча си, тъй глупец повтаря своята глупост“.

Надяваше се да чуе, че Есенната буря Пиер е променила курса си. Не беше. Не беше променила курса си и настинката му. Не се чувстваше по-зле, но не се чувстваше и по-добре. Обади се на Луси и се включи гласовата ѝ поща. Може да беше заета; може просто да не искаше да говори с него. Дрю не възразяваше и в двата случая. Тя му беше ядосана, но щеше да ѝ мине; никой не разтрогва петнайсетгодишен брак заради една буря, нали? Особено пък буря на име Пиер.

Опържи си две яйца и успя да изяде половината преди стомахът му да го предупреди, че ако го натъпче още, може да се стигне до втора среща с тях. Остърга остатъка от чинията в кошчето за боклук, седна пред лаптопа и отвори документа, върху който работеше (ГОРЧИВА РЕКА #3). Скролна до последното изречение, погледна празното пространство под мигащия курсор и започна да го пълни. Работата вървеше добре в продължение на около час, после дойдоха проблемите. Започнаха с люлеещите се столове, на които шериф Ейврил и тримата му заместници трябваше да седят пред градския затвор.

Трябваше да седят навън пред погледите на целия град и разбойниците на Дик Прескот, защото това беше в основата на хитрия план, който Ейврил беше замислил, за да изведе сина на Прескот от града под носовете на коравите мъже, дошли да му попречат. Всички трябваше да видят блюстителите на реда, особено заместник-шерифът Кал Хънт, който по една случайност имаше същия ръст и телосложение като Анди Прескот.