Стивен Кинг - Ако има кръв

— Колкото мен и децата ли е важно?

— Не, разбира се, но трябва ли да избирам?

— Мисля, че трябва да избираш, и ти току-що направи своя избор.

Той се разсмя и смехът прерасна в кашлица.

— Много мелодраматично.

Тя не подхвана тази тема; напипа друга.

— Дрю, добре ли си? Не се разболяваш, нали?

В ума си чу мършавата жена с обицата на устната да казва:

„Направи се на мъж и сега има пневмония“.

— Не. Просто алергия.

— Все пак би ли си помислил да се прибереш? Поне това би ли направил?

— Да. — Нова лъжа. Вече си беше помислил.

— Довечера ще звъннеш, нали? Да се чуеш с децата.

— Може ли и с теб да се чуя? Ако обещая да не ти обяснявам по мъжки?

Тя се разсмя. Всъщност по-скоро се изкиска, но въпреки това беше добър знак.

— Добре.

— Обичам те, Луси.

— И аз те обичам — каза тя и когато затвори, му хрумна идея — онова, което учителите по английски наричат „прозрение“, — че нейните чувства едва ли се различават много от неговите. Да, тя го обичаше, сигурен беше в това, но в днешния ранен октомврийски следобед не го харесваше особено.

И в това беше сигурен.

Според етикета „Лекът на д-р Кинг за кашлица и настинка“ съдържаше двайсет и шест процента алкохол, но след щедър гълток от шишето, при който очите му се насълзиха и получи сериозен пристъп на кашлица, Дрю предположи, че производителят може да е занижил цифрата. Може би достатъчно, че да не попадне на рафта за твърд алкохол в Смесения магазин заедно с брендито с кафе, кайсиевия шанпс и патрончетата уиски с различни вкусове. Но му прочисти щателно синусите и когато вечерта говори с Брандън, момчето не долови нищо необичайно. Стейси обаче го попита дали е добре. Алергия, отговори той и повтори същата лъжа на Луси, когато тя взе телефона. Поне не се караха тази вечер, само усети онази позната студена нотка в тона ѝ.

Навън също беше студено. Циганското лято явно беше свършило. Втресе го и запали огън в печката на дърва. Седна до нея на люлеещия се стол на баща си, пийна отново от лека на д-р Кинг и седна да чете стар роман на Джон Д. Макдоналд. От списъка с други произведения на автора в началото се виждаше, че Макдоналд е написал шейсет или седемдесет книги. Явно не бе имал проблеми да намери точните думи и фрази и до края на живота си дори си беше спечелил известно одобрение от критиците. Късметлия.

Дрю прочете две глави, после си легна с надежда, че настинката ще отшуми до сутринта и че няма да се събуди с махмурлук от сиропа за кашлица. Спа неспокойно и го измъчваха сънища. На следващата сутрин не помнеше почти нищо от тях. Само, че в един стоеше в привидно безкраен коридор, обрамчен от врати от двете страни. Убеден беше, че една от тях води навън, но не можеше да реши коя да пробва и преди да избере, се събуди в студената ясна утрин с пълен мехур и схванати стави. Отиде до тоалетната в преддверието, като проклинаше Рой Деуит и сополивата му кърпа.

Още имаше температура, но му се стори по-ниска, и комбинацията от прахчето за главоболие „Гуди“ и лека на д-р Кинг облекчи другите му симптоми. Работата вървеше добре, само десет страници вместо осемнайсет, но за него това си беше забележително постижение. Вярно, че от време на време му се налагаше да спира и да търси точната дума или фраза, но го приписа на инфекцията, върлуваща из тялото му. А и тези думи или фрази неизменно му хрумваха след няколко секунди и пасваха перфектно.

Ставаше все по-интересно. Шериф Джим Ейврил беше тикнал убиеца в затвора, но въоръжените разбойници бяха пристигнали посред нощ с извънреден влак, специално нает от богатия баща на Анди Прескот, и сега бяха обсадили градчето. За разлика от „Селото“, в тази книга по-важен беше сюжетът, а не толкова героите и ситуациите, в които попадаха. В началото това малко тревожеше Дрю: като преподавател и читател (не бяха едно и също, но определено бяха първи братовчеди) той имаше склонност да се съсредоточава върху темите, стила и символизма вместо върху историята, но отделните елементи също като че ли се подреждаха почти от само себе си. Най-хубавото беше, че между Ейврил и младия Прескот се зараждаше необичайно разбирателство, което придаваше на историята дълбочина, неочаквана като среднощния влак.

Следобед вместо да излезе на разходка пусна телевизора и след дълго обследване на списъка с програми на „Директ ТВ“ намери канала с прогнозата за времето. Достъпът до такъв озадачаващо богат набор от канали тук в пущинака би го развеселил в друг ден, но не и днес. Дългият престой пред лаптопа го беше изтощил, почти изцедил до капка, вместо да го ободри. Защо, за бога, беше стиснал ръка на Деуит? Защото така беше възпитан, разбира се, и това беше напълно разбираемо, но защо, за бога, след това не си беше измил ръцете?