Стивен Кинг - Гробище за домашни любимци

Луис спря и се обърна към Стив, без да изпуска увитото в окървавен чаршаф тяло на жена си. После промълви:

— Може би ще чуеш гласове. Но това са само гмурците от брега на Проспект. Странно, но оттук се чува много надалеч.

— Слушай. Луис…

Но Луис вече се бе обърнал и отново крачеше по пътеката. Още миг и Стив щеше да го последва — едва успя да се въздържи.

„Трябва да му помогна, щом ме моли… да, сигурен съм, че искам да му помогна… Тук става нещо необикновено и изгарям от желание да разбера точно какво. Струва ми се, че е… много… важно. Че има някаква загадка, някакво тайнство.“

Сухо клонче изпука под краката му. Прашенето му прозвуча отсечено, като изстрел на стартов пистолет. В този миг Стив осъзна къде се намира и какво възнамерява да направи. Усети вледеняващ страх и тромаво се обърна кръгом. Пазеше равновесие с протегнати напред ръце, гърлото и езика му бяха пресъхнали от ужас, на лицето му бе изписано смаяното изражение на човек, който при събуждането си установява, че докато е спал се е озовал на покрива на небостъргач.

„Рейчъл е мъртва. Може би дори е убита от Луис. Луис е обезумял, напълно е полудял, но…“

Но Стив чувстваше, че тук се крие нещо много по-страшно от опасността самият той да обезумее. Сякаш в гората бе скрит някакъв гигантски магнит, който притегляше частица от разума му, притегляше го към мястото, за където Луис бе понесъл Рейчъл.

„Хайде, момчето ми, тръгни по пътеката… тръгни по пътеката и виж накъде води. Да, мой малък Стив, ще видиш нещо изумително, нещо, за съществуването, на което приятелите ти от Дружеството на атеистите в колежа в Лейк Форест дори не подозират.“

Сетне, може би, защото бе поело храната, необходима му за един ден, дяволското място сякаш изгуби интерес към Стив и престана да упражнява натиск върху съзнанието му. Той направи две крачки и залитна. Отново сухите клончета с прашене се пречупиха под тежестта му, левият му крак се подхлъзна и попадна сред преплетени съчки; заострените им върхове измъкнаха маратонката му и се забиха в крака му. С огромно усилие го измъкна и падна с главата надолу в Гробището за домашни любимци, като се изтърколи на милиметри от някаква дъска, която като нищо можеше да пробие стомаха му.

Изправи се на крака, замаяно се огледа и се зачуди какво точно се бе случило. Но дали изобщо се бе случило нещо? Вече му се струваше, че е сънувал.

В този миг, от дълбините на гората, която се простираше отвъд преградата — гора толкова гъста, че слънчевите лъчи никога не проникваха през зелените корони на дърветата — се разнесе глух кикот, който отекна силно, като гръмотевица. Стив дори не смееше да си представи как изглежда съществото, способно да издаде подобен звук.

Той побягна, без да направи труд да обуе маратонката си; опита се да изкрещи, но не можа. Все още напрягаше гърлото си да извика, когато се метна на мотоциклета и зави обратно към шосе 15, където за малко щеше да бъде пометен от пожарната, идваща от Брюър. Косата му беше настръхнала под мотоциклетния шлем.

Когато се прибра в апартамента си в Ороно, почти не си спомняше, че е бил в Лъдлоу. Обади се в университетската амбулатория, каза на Чарлтън, че е болен, взе приспивателно и си легна.

Стив Мастерсън повече никога не си спомни какво се бе случило през този ден… освен в най-дълбоките си сънища. И в тях той виждаше как нещо огромно и страшно минава покрай него — нещо, което бе протегнало чудовищната си ръка, за да го докосне и я бе отдръпнало в последния момент.

Някакво същество с огромни жълтеникави очи, блестящи като мощни фарове.

Понякога Стив с вик се събуждаше от тези кошмари, с изцъклени от страх очи и си казваше: „Струва ти се, че крещиш, но, това са само гмурците от брега на Проспект. Странно, но този звук се чува много надалеч.“

Но все пак не знаеше и никога не можа да си спомни откъде му е хрумнала странната мисъл или какво означава.

Следващата година той прие предлаганата му работа в Сейнт Луис, на другия края на страната.

От момента, в който бе видял Луис Крийд за последен път, до заминаването му за Мисури, Стив нито веднъж не стъпи в Лъдлоу.

Полицаите дойдоха късно следобед. Разпитаха Луис, но не изказаха никакви подозрения. Пепелта все още бе топла и огледа на пожара не можеше да започне. Луис старателно отговаряше на всичките им въпроси и полицаите изглеждаха доволни от показанията му. За щастие, разговаряха навън и Луис носеше шапка. Ако видеха белите му коси, служителите на закона положително щях да се усъмнят. Това щеше да е лошо. Добре, че той носеше грубите си градинарски ръкавици, защото ръцете му бяха разранени и разкървавени.