Стивен Кинг - Гробище за домашни любимци

Пъхна ги обратно в джоба, излезе от кухнята, мина през всекидневната и сиря пред най-долното стъпало на стълбата.

— Гейдж? — извика той.

От тъмнината на горния етаж се разнесе кикот — студен и нерадостен смях, от който Луис го побиха тръпки. Той тръгна нагоре по стълбата.

Стори му се, че се изкачва с часове. Помисли си, че навярно също толкова дълъг (или също толкова ужасяващо къс) се струва пътят до бесилката на осъдения на смърт, който крачи с привързани на гърба си ръце, знаейки, че ще пикае тогава, когато вече не може да диша.

Най-сетне изкачи последното стъпало; застанало неподвижно, пъхна едната си ръка в джоба, вперил поглед в стената. Не знаеше колко време е стоял така. Внезапно усети, че разумът започва да го напуска — усещаше го съвсем осезателно и дори му се струваше интересно. Навярно така се чувства отрупаното със сняг дърво (ако дърветата изобщо могат да чувстват) няколко секунди преди да бъде повалено на земята.

— Гейдж, искаш ли да отидем заедно във Флорида? — най-сетне извика той и отново дочу приглушения кикот.

Луис обърна главна и видя жена си да лежи мъртва в средата на коридора. Тази, при която бе отивал, стиснал между зъбите си роза, сега бе просната там, а краката й бяха разкачени също като на Джъд. Беше облегната върху стената, а главата й бе извита под странен ъгъл. Приличаше на жена, заспала докато чете в леглото си. Луис тръгна към нея.

„Здравей, скъпа — помисли си той — Най-сетне се завърна вкъщи.“

Кръвта бе опръскала тапетите и по тях се бяха образували идиотски петна. Рейчъл навярно е била наръгана десетина или дори двайсет пъти, кой знае. Скалпелът му си беше свършил работата.

Изведнъж той се изтръгна от унеса и видя жена си, действително я видя. Луис Крийд закрещя.

Писъците му отекнаха глухо сред стените на къщата, обитавана само от мъртъвци. Той продължи да крещи; очите му изхвръкнаха от орбитите, лицето му бе почервеняло, косата — настръхнала. Звуците, изтръгващи се от подутото му гърло напомняха камбаните на ада — ужасяващи писъци, които бележеха не края на любовта му, а началото на безумието му; връхлетяха го всички ужасяващи образи, запечатани в паметта му. Видя как Виктор Пасков умира на пода на лечебницата и парченцата от зеления найлонов чувал в мустаците на възкръсналия Чърч; видя пълната с кръв бейзболна шапка на Гейдж по средата на шосето, но най-ясен бе образът на адското изчадие, което бе съзрял в тресавището на Малкия Бог, чудовището, което бе прекършило дебелото дърво, Уендиго — чудовището с жълтеникави очи, бродещо из северните провинции, мъртвото същество, което с докосването си превръща хората в канибали.

Рейчъл не бе просто убита.

Някой бе… някой бе забил зъби в гърлото й.

(ТРАК!)

Шумът отекна в главата на Луис. Беше звук на реле, което дава на късо и завинаги излиза от строя, звук от падане на гръм, звук от отваряща се врата.

Луис замаяно вдигна очи, писъците все още не бяха замрели в гърлото му — и най-сетне видя пред себе си Гейдж. Устата му беше изцапана с кръв, тя се стичаше и по брадичката му, устните му бяха разтегнати в сатанинска усмивка. В дясната си ръка държеше скалпела на Луис.

В момента, когато Гейдж замахна към него. Луис автоматично отстъпи крачка назад. Скалпелът изсвистя покрай лицето му и детето се олюля. „Непохватен е като Чърч“ — помисли си Луис и го ритна през краката. Гейдж тромаво тупна на земята, Луис се хвърли върху него и го яхна, като притисна с коляно ръката, която държеше скалпела.

— Не! — извика съществото, задъхано от тежестта му. Лицето му конвулсивно се гърчеше. Очите му на насекомо блестяха от безсмислена омраза. — Не! Не! Не!

Луис плъзна ръката си в джоба и напипа спринцовката. Трябваше да действа бързо. Съществото под него се мяташе като риба и не изпускаше скалпела, въпреки че той здраво притискаше китката му с коляното си. Луис впери поглед в лицето му, което в продължение на няколко секунди претърпя странни метаморфози. Отначало прие образа на Джъд, вперил мъртвите си очи в пространството, сетне се превърна в смазаното лице на Виктор Пасков, който безсмислено въртеше очите си; накрая на Луис му се стори, че вижда отражение на собственото си пребледняло безумно лице. Миг след това образът му отново се промени и се превърна в лицето на горското чудовище — с ниско чело, мъртвешки жълтеникави очи и провиснал, разцепен език. Устните му се разтегнаха в страховита гримаса и то изсъска.

— Не, не неееее!