Стивен Кинг - Гробище за домашни любимци

„Мога да се самоубия — помисли си Луис. — Навярно ще объркам плановете му. Имам всичко необходимо в чантата си. То — не зная как да го нарека: индианското гробище, Уендиго или кой знае какво — е организирало всичко от начало до край. То накара Чърч да излезе на шосето, навярно е тласнало и Гейдж под колелата на камиона; то накара Рейчъл да се върне, в удобен за него момент. Сигурен съм, че ще убие и мен… и нямам нищо против.“

„Но нали трябва да оправиш кашата, която забърка?“

Точно така. Не бива да забравя, че Гейдж е наоколо. Може би съвсем наблизо.

Луис тръгна след стъпките, които минаваха през трапезарията и хола към подножието на стълбата. Тук те бяха неясни, защото преди час бе стъпил върху тях, без да ги забележи. Луис ги проследи с поглед и забеляза, че водят към спалнята му. „Бил е тук“ — изненадано промълви той и изведнъж забеляза, че лекарската му чанта е отворена.

Обикновено тя бе грижливо подредена, но сега съдържанието й бе разбъркано. Въпреки това Луис веднага забеляза, че скалпелът му е изчезнал. Закри лицето си с ръце и приседна на ръба на леглото. От гърлото му се изтръгваха приглушени, отчаяни стонове.

След малко сложи чантата на коленете си и започна да рови из нея.

Отново е на долния етаж.

Вратата на килера се открехва; дочува се шум от отварянето на вратата на кухненския шкаф, после тя се затръшва. Прозвучава бръмченето на електрическа отварачка за консерви, накрая — шум от отварянето и затварянето на гаража. Най-сетне къщата опустява под яркото майско слънце, също тъй пуста, както през онзи августовски ден миналата година, когато е очаквала пристигането на новите си собственици… които рано или късно ще дойдат. Може би този път ще бъдат младоженци без деца, но за сметка на това пък преливащи от радост, изпълнени с надежда и планове за бъдещето, които имат слабост към вино „Мондави“ и бира „Льовенброй“. Съпругът навярно е шеф на кредитния отдел на „Нортист Банк“, а жената е стоматологична сестра или в продължение на три години е работила като сестра в офталмологичен кабинет. Той навярно собственоръчно ще нацепи дърва за камината; тя, обута в джинси с висока талия, ще се разхожда из ливадата на мисис Винтън и ще събира изсъхналите есенни листа, за да ги подреди във ваза на масата в хола. Косата й, вързана на конска опашка, е единственото ярко петно под притъмнялото небе. Младата жена не знае, че някъде високо над нея витае невидимо хвърчило, носено от силния вятър. Младоженците се радват, че не са се поддали на суеверията, свързани с тази къща, и са проявили здрав разум, когато я купили, независимо от страшните истории, които се разправяли за нея. Ще разказват на приятелите си как се сдобили с дома си на безценица и ще си разменят шеги за призрака, който се крие на тавана, сетне ще изпият още по чаша вино или бира, може би ще играят на табла или на карти.

И може би ще имат куче.

Луис спря на банкета до шосето и изчака, огромният камион на „Оринко“, натоварен с химически торове да профучи покрай него. После пресече пътя и тръгна към дома на Джъд, следван от сянката си. В едната си ръка държеше отворена консерва с котешка храна.

Чърч го забеляза, поизправи се и подозрително го изгледа.

— Здрасти, Чърч — извика Луис, докато оглеждаше притихналата къща. — Искаш ли закуска?

Остави консервата върху багажника на синята кола и впери поглед в котарака, който пъргаво скочи от покрива и зарови муцуна в кутията. Луис пъхна ръка в джоба на якето си. Сякаш прочел мислите му, котаракът обърна главата си към него. Луис се усмихна и отстъпи встрани. Животното отново започна да яде, а той измъкна спринцовката от джоба си. Свали целофановата й опаковка и я напълни със седемдесет и пет грама морфин. Пъхна голямата ампула в джоба си и се приближи до котарака, който недоверчиво го изгледа. Луис му се усмихна и промълви:

— Хайде, похапни си, Чърч. Хей, хей, всички дружно да вървим, нали така?

Погали котарака, който се наежи, но все пак продължи да се храни. Луис го сграбчи и заби иглата дълбоко във вонящата му плът.

Чърч се замята като дявол, драскаше, плюеше и се опитваше да се изтръгне от ръцете му, но Луис го сграбчи здраво и натисна буталото на спринцовката докрай. Едва тогава отпусна ръце. Животното скочи на земята — съскаше като чайник, а безумните му жълтеникави очи проблясваха злобно. Иглата все още стърчеше от хълбока му; при скока спринцовката потрепери, сетне падна и се счупи. Луис не се разтревожи — в чантата му имаше още.