Стивен Кинг - Гробище за домашни любимци

— Луис, чуваш ли ме?

— Какви са изгледите за Ели? — попита Луис и сега му се стори, че чува собствения си глас отдалеч. — Смяташ ли, че ще се оправи? Какво казаха лекарите?

— Смятат, че със закъснение е изпаднала в нервен шок, предизвикан от смъртта на Гейдж — обясни старецът. — Прегледа я и личният ми лекар, доктор Латрои, който е отличен специалист. Според него, заболяването й не е сериозно. Просто има висока температура, но когато се събуди, вероятно няма да си спомня нищо. Все пак бих искал Рейчъл да се върне. Страхувам се, Луис. Според мен е по-добре и ти да си дойдеш.

Луис не му отговори. И Господ гледаше врабеца — поне така твърдеше Библията.

Но самият той бе простосмъртен и не можеше да откъсне очи от калните стъпки на пода.

— Гейдж е мъртъв — повтори Голдман. — Зная, че за вас двамата с Рейчъл е трудно да го приемете — но дъщеря ви е жива и има нужда от вас.

„Имаш право Ъруин. Вярно е, че си само един дърт пръдльо, но предполагам, че трагедията, разиграла се между двете ти дъщери през пролетта на хиляда деветстотин шейсет и трета безсъмнено ти е помогнала да разбереш какво означава думата «чувствителност». Ели се нуждае от мене, по не мога да се върна при нея, защото се страхувам — ужасно се страхувам, — че ръцете ми са изцапани с кръвта на майка й.“

Луис се втренчи в ръцете си и видя мръсните си нокти.

Бяха набити с пръст, същата, в която бяха стъпвали малките крака, оставили следи по пода на кухнята.

— Прав си — отвърна той. — Напълно те разбирам. Ще пристигнем колкото е възможно по-бързо. Може би още довечера. Благодаря ти, Ъруин.

— Направихме всичко възможно — каза Голдман. — Може би двамата с Дори сме прекалено стари. Може би винаги сме били такива.

— Ели не каза ли нещо друго?

Отговорът на стареца отекна в сърцето на Луис като погребална камбана.

— Каза много неща, но все пак успах да различа една фраза: „Пасков казва, че е прекалено късно“.

След като затвори телефона, Луис тръгна обратно към печката; чувстваше се замаян, не знаеше дали да изпържи яйцата или да ги прибере в хладилника. Докато прекосяваше кухнята му прилоша, пред очите му заплуваха черни кръгове и той политна към пода. Стори му се, че пада цяла вечност — имаше чувството, че тялото му се носи из облаците, като самолет, който изпълнява въздушни трикове: лупинги, Имелман, двойно превъртане… Коляното му се удари в пода, болката като светкавица проряза съзнанието му и с измъчен вик той дойде на себе си. За миг остана парализиран, приклекнал на няколко сантиметра от земята, очите му се насълзиха.

Най-сетне успя да се изправи. Леко се олюляваше, но главата му отново се бе прояснила — а това бе най-важното, нали?

Отново и за последен път го обзе желанието да избяга — сега бе по-силен от всякога — той дори опипа ключовете от колата в джоба на дънките си. Ще се качи на комбито и ще потегли за Чикаго, ще вземе Ели и ще изчезне заедно с нея. Безсъмнено, дотогава Годманови ще са разбрали, че се е случило нещо сериозно и непоправимо, но той все някак ще успее да се добере до дъщеря си… ще я отвлече, ако се наложи.

Сетне пусна ключовете и си измъкна ръката от джоба — желанието му да избяга се бе изпарило. Причината не беше в чувството за безнадеждност, вина или отчаяние нито в страхотната умора, която изпитваше. Просто погледът му отново попадна върху калните стъпки по пода на кухнята. Представи си как стъпките прокарват пътека през цялата страна — от Лъдлоу до Чикаго, сетне до Флорида. Ако се наложеше, тези стъпки ще стигнат до края на света. Време бе да пожъне онова, което бе посял: защото създаденото от теб вечно ти принадлежи.

Ще дойде ден, когато, отваряйки вратата, ще се сблъска с Гейдж или по-точно — с някаква ужасяваща пародия на сина си, който зловещо се хили, а ясните му сини очи са пожълтели и гледат лукаво, но тъпо. Или пък Ели ще влезе в банята, за да вземе душ и ще открие във ваната Гейдж, чието тяло е покрито с белези и подутини от фаталната злополука. Той е чист, но от тялото му лъха на гроб.

Да, Луис нито за миг не се съмняваше, че рано или късно този ден ще настъпи.

— Как можах да направя такава глупост? — промълви той и гласът му отекна в празната стая. Отново си говореше на глас но хич не му пукаше.

— Как можах? — повтори той.

„Направи го от мъка, Луис, не от глупост. Има разлика… малка, но основна. И от нея гробището черпи своята мощ. Сигурно е прав Джъд, когато каза, че то е във възходяща фаза. Сега ти също си част от неговата мощ. Но тя не се подхранва само от мъката, а от разума ти — всъщност тя е разяла разума ти. Грешката ти е, че отказа да приемеш неизбежното, но все пак това е присъща на хората слабост. Затова освен сина си, загуби жена си и, по всяка вероятност — най-добрия си приятел. Точно така, Ето какво се случва, когато не прогониш незабавно създанието, което посред нощ чука на вратата ти: настъпва пълен мрак.“