Стивен Кинг - Гробище за домашни любимци

Чърч раззина уста, в която стърчаха острите му зъби и измяука.

Луис беше прав, не трябваше да го кастрираме; от тогава Чърч не е същият. Луис твърдеше, че ще изгуби агресивните си инстинкти, но сгреши; котаракът продължава да лови различни животинки…

Чърч отново измяука, сетне се обърна и се втурна нагоре по стълбата.

— Джъд? — за пореден път извика Рейчъл. — Там ли си?

Котаракът измяука от най-горното стъпало, сякаш потвърждаваше факта, после тръгна по коридора й изчезна от погледа й.

„Всъщност как е успял да влезе? Може би Джъд го е пуснал? Но защо?“

Рейчъл нерешително пристъпи от крак на крак, докато се питаше как да постъпи. Най-страшното бе, че се чувстваше някак си… манипулирана… сякаш някаква сила я караше да дойде тук и…

От горния етаж се разнесе тихо, изпълнено с болка стенание и на Рейчъл и се стори, че разпознава гласа на Джъд. Навярно е паднал в банята, може би си е разтегнал сухожилие или си е счупил крака — костите на старците са толкова крехки, а ти малката, защо пристъпваш от крак на крак като че ли ти се пикае — не забеляза ли, че по мустаците на Чърч имаше кръв, истинска кръв. Джъд е ранен, а ти дремеш тук! За бога какво ти става?

— Джъд?

Тя отново чу стенанието и хукна нагоре по стълбата.

Никога досега не се бе качвала на първия етаж в къщата на семейство Крендъл. Коридорът имаше само един прозорец, обърнат на запад и все още тънеше в полумрак. Беше дълъг и широк и водеше към задната част на къщата, успоредно със стълбището, чието елегантно перило от черешово дърво проблясваше сред тъмнината. На стената висеше поставена в рамка снимка на Акропола…

„Там е Зелда! Все пак успя да те намери след толкова много години, сега настъпва звездният й миг; достатъчно е да отвориш вратата и ще я видиш: тялото й е обезформено от гърбицата и от нея се разнася миризмата на урина и на смърт; да, наистина е Зелда и настъпи нейният час — най-сетне успя да те пипне.“

Стенанието отново се разнесе зад вратата вдясно.

Рейчъл тръгна натам. Токчетата й тракаха върху дъските. Струваше й се, че всичко наоколо започва да се деформира, сякаш бе попаднала в друго измерение, но не на времето или на пространството. Почувства, че започва да се смалява. Снимката на Акропола плуваше все по-високо над главата й, а дръжката на вратата скоро щеше да се озове на нивото на очите й. Тя протегна ръка към нея, но без дори да я е докоснала, вратата рязко се отвори. На прага стоеше Зелда. Беше прегърбена и обезобразена, тялото й беше толкова деформирано, че приличаше на джудже, високо шейсетина сантиметра; кой знае защо, беше облечена в костюма, с който бяха погребали Гейдж. Но наистина беше Зелда. В очите й гореше дива радост, лицето й бе обагрено в тъмновиолетово и тя неистово крещеше:

— Най-сетне те спипах, Рейчъл. Сега ще ти извия гръбнака като моя и ти ще прекараш остатъка от живота си в леглото, НИКОГА ВЕЧЕ НЯМА ДА ИЗЛЕЗЕШ ОТ НЕГО! Никога! Никога! Никога…

Чърч стоеше на рамото на Зелда, чието лице непрекъснато трептеше и се променяше. Рейчъл с нарастващ ужас установи, че това изобщо не е сестра й и стомахът й се преобърна. Как бе допуснала подобна глупава грешка? Пред нея стоеше Гейдж. Лицето му не беше посиняло, а изцапано с кръв. Главата му беше издута, сякаш е била счупена и отново сглобена от несръчни и небрежни пръсти.

Рейчъл извика името на сина си и протегна ръце. Детето се спусна към нея и се хвърли в обятията й, като през цялото време държеше едната си ръка зад гърба, сякаш криеше букетче полски цветя, набрани от съседната ливада.

— Приготвил съм ти изненада, мамо! — крещеше то. — Приготвил съм ти изненада! Приготвил съм ти изненада!

Луис Крийд се събуди от слънцето, което блестеше в очите му. Надигна се от леглото и се намръщи от силната болка в гърба. Всъщност болката не бе силна, а непоносима. Той се отпусна обратно в леглото и огледа тялото си. Господи, беше спал облечен!

Остана още известно време в леглото, опитвайки се да раздвижи скованите си мускули, сетне се изправи.

— По дяволите! прошепна той. В продължение на няколко секунди стаята леко се въртеше пред очите му. Болката в гръбнака му пулсираше като развален зъб, при всяко завъртане на главата си имаше чувството, че жилите във врата му са заменени от ръждясали ленти на трион. Коляното му изглеждаше най-зле. Мехлемът нямаше никакъв ефект. По дяволите, защо не си бе инжектирал кортизон? Крачолът на панталона му се опъваше върху подутината като че отдолу бе пъхнал балон.