Стивен Кинг - Гробище за домашни любимци

— ПРЕСТАНИ! — изкрещя Джъд.

Хвърли се върху дребното олюляващо се същество, облечено в мръсен погребален костюм и точно в този момент котаракът напусна скривалището си под големия месарски тезгях и се стрелна към него. Свило назад уши, животното съскаше страховито — спусна се между краката на Джъд и го препъна. Сатърът изхвръкна от ръката на стареца и, въртейки се около оста си се изпързаля по набръчкания и изтрит линолеум. Удари се в перваза на дюшемето и изчезна под хладилника.

Джъд осъзна, че още веднъж са го измамили и единственото му утешение бе, че това никога вече няма да се повтори. Стъпил върху краката му, котаракът съскаше като чайник, устата му бе широко отворена, очите му злобно блестяха. След миг и Гейдж връхлетя върху него, устните му бяха разтегнати в ужасяваща усмивка, замаяните му очи бяха кръвясали. Измъкна дясната ръка иззад гърба си и едва сега Джъд видя, че държи скалпела на Луис.

— О, Господи — успя да промълви той и вдигна дясната си ръка, за да парира удара. В този миг му се стори, че е станал жертва на оптическа измама и си каза, че навярно е откачил: изглеждаше, че скалпелът е от двете страни на дланта му. Сетне някаква топла течност ороси лицето му и той разбра, че това съвсем не е оптическа измама.

— Сега е мой ред да те прекарам, старче! — извика съществото с образа на Гейдж и Джъд усети вонящия му дъх. — Ще прекарам не само теб, а всички… които искам!

Джъд замахна и успя да улови китката на Гейдж. Усети, че кожата се бели под пръстите му като изгнил пергамент.

То измъкна скалпела от дланта на стареца, на чието място зейна дълбока рана, и изкрещя:

— Всички…, които ИСКАМ!

Сетне отново замахна със скалпела. И отново. И отново.

— Опитайте сега, госпожо — каза шофьорът, надвесен над двигателя на наетата от Рейчъл кола.

Младата жена завъртя ключа и моторът се запали. Шофьорът затръшна капака, заобиколи колата и се надвеси през прозореца към Рейчъл, докато изтриваше ръцете си с голяма синя носна кърпа. Загорялото му лице бе открито и приветливо, каскетът беше килнат на темето му.

— Много ви благодаря — просълзено произнесе Рейчъл. — Не знам как щях да се справя без вашата помощ.

— О, не се притеснявайте и дете щеше да отстрани повредата за секунди. Но все пак се учудвам — никога не съм виждал нещо подобно да се случи с нова кола.

— Защо? Какво й беше?

— Кабелът на акумулатора се беше откачил. Никой не е бъркал в мотора, нали?

— Не — отвърна младата жена и отново си спомни странното усещане, че е попаднала в някаква гигантска прашка.

— Може би се е разхлабил по време на пътуването — размишляваше на глас шофьорът, сетне продължи: — Във всеки случай ви гарантирам, че вече няма да ви се случи подобна неприятност. Затегнах го здраво.

— Ще приемете ли известна сума в знак на благодарност? — плахо попита Рейчъл.

Шофьорът гръмко се изсмя.

— В никакъв случай, госпожо. Много добре знаете, че ние сме рицарите на шосетата.

Младата жена се усмихна и промълви:

— Е… още веднъж — много ви благодаря.

— Наистина няма за какво — отвърна шофьорът и й отправи широка усмивка, която изглеждаше странно приветлива сред разсейващата се тъмнина.

Рейчъл също се усмихна, бавно излезе от паркинга и се отправи към шосето, водещо към магистралата. Внимателно се огледа и в двете посоки и след пет минути вече отново пътуваше на север по аутобана. Изпитото кафе й действаше по-добре, отколкото очакваше. Сега се чувстваше напълно бодра, сънливостта й бе изчезнала, очите й бяха широко отворени. Отново я обхвана безпокойство, имаше абсурдното усещане, че я манипулират. Възможно ли бе кабелът на акумулатора да се откачи от само себе си?

За да я задържи достатъчно дълго, че да…

Тя нервно се засмя. Достатъчно дълго за какво?

За да се случи нещо непоправимо.

„Що за глупаво и нелепо предположение“ — помисли си тя, но въпреки всичко натисна още по-силно газта.

В Пет часа сутринта точно когато Джъд се опитваше да се предпази от удара на скалпела, откраднат от чантата на добрия му приятел доктор Луис Крийд и когато Ели стреснато се изправи в леглото си и извика от ужас (изплашена от кошмарен сън, който за щастие после не си спомняше), Рейчъл напусна магистралата, премина по „Хамънд Стрийт“, успоредна на гробището, където в ковчега на сина й лежеше само лопатата с изкривено острие и премина по моста в Брюър. В пет и четвърт вече бе на шосе 15 и караше към Лъдлоу.