Стивен Кинг - Гробище за домашни любимци

Докато в главата му се въртяха объркани мисли, Луис Крийд задряма и една след друга прекъсна линиите, свързващи го с външния свят. Най-сетне и последните мисли се заличиха от екрана на съзнанието му; умората го обгърна и го повлече в мрачната бездна, където нямаше сънища.

Точно преди зазоряване, по стълбите прозвучаха стъпки. Бяха бавни и залитащи, но решителни. Някаква сянка изникна сред тъмния коридор, придружена от отвратителна воня. Дори потъналия в непробуден сън Луис промърмори и се обърна на другата страна, сякаш, за да я избегне. Сетне дишането му отново стана равномерно.

Силуетът остана неподвижен още няколко секунди пред вратата на спалнята, сетне влезе вътре. Луис беше заровил глава под възглавницата си. Две бели ръце се протегнаха, взеха оставената до леглото лекарска чанта и я отвориха, после заровиха из нея — дочу се звънтене на метални инструменти.

Ръцете нетърпеливо опипваха съдържанието на чантата, без да се спрат на лекарствата, ампулите и спринцовките, сякаш не се интересуваха от тях. Но ето че откриха онова, което търсеха и го извадиха навън. Предметът хвърляше сребристи отблясъци под първите лъчи на настъпващия ден.

Сянката напусна стаята.

Джъд Крендъл внезапно се събуди и подскочи толкова рязко, че щеше да падне от креслото си. Нямаше представа колко време е спал — петнайсет минути или три чака. Погледна часовника си и видя, че е пет и пет. Имаше странното усещане, че всички предмети в стаята са разместени, гръбнакът го болеше от прекараната в креслото нощ.

„Глупав дъртако, виж какво направи!“ — упрекна се той.

Но в дъното на сърцето си съзнаваше, че вината не е само негова. Не беше заспал на стола си неволно; нещо го бе принудило.

Тази мисъл го накара да се вцепени от страх, но имаше нещо, което го изплаши още повече: какво го бе събудило. Сторило му се беше, че дочува някакъв звук или…

Затаи дъх наостри уши. Отначало дочу само неравномерното туптене на сърцето си.

Сетне до слуха му долетя някакъв звук, различен от онзи, който го бе събудил. Едва доловимото проскърцване на панти.

Джъд познаваше всеки шум в къщата — знаеше кои дъски и стъпала скърцат и точно в кои части на стрехите вятърът надава зловещи писъци, когато се носи с огромна скорост, както през изминалата нощ. И звукът, който бе чул преди малко, също му беше познат. Масивната входна врата, която разделяше верандата от коридора, се беше отворила. На базата на тази информация, разумът му с лекота идентифицира звука, който го бе събудил — беше предизвикан от открехването на покритата с мрежа врата на верандата.

— Луис? — с напразна надежда извика той, макар да знаеше че това не е приятелят му. Наблизо се намираше някой — или по-точно — нещо — изпратено да накаже него, старецът, заради гордостта и суетата му.

Стъпките бавно се отправиха по коридора към хола.

Старецът отново се опита да извика името на Луис, но от гърлото му се изтръгна само прегракнал звук, защото в този миг усети вонята на съществото, което се бе промъкнало в дома му на зазоряване. Миризмата беше отблъскваща и натрапчива, подобна на онази, която се разнасяше от крайбрежните плитчини, на дъното, на които има гниещи отпадъци. В мрачината Джъд различаваше формата на мебелите — скрина в стил рустик, шкафа на високи крака, — но не и точните им очертания. Опита се да се изправи, но краката му изневериха. Мислено изкрещя, че му трябва повече време, че е прекалено стар, за да се сблъска повторно с ужасното преживяване без предварителна подготовка; спомни си изживения страх от срещата с Тими Батерман, а по онова време беше много по-млад…