Стивен Кинг - Гробище за домашни любимци

Вдигна ръка, докосна с длан лицето си и разсеяно установи, че тя е покрита с кръв — навярно бе разкървавил носа си. „Хич не ми пука“ — дрезгаво промърмори той и бавно заопипва земята около себе си, докато ръката му попадна на кирката и на лопатата.

След десет минути пред него се извиси преградата от мъртви дървета. Луис успя да я премине, като непрекъснато се препъваше, но все пак не успя да падне. Когато се озова в подножието й от другата страна, хвърли поглед надолу. Някакъв клон веднага се прекърши („Никога не гледай в краката си“ — беше казал Джъд) и бе веднага последван от друг; кракът на Луис се подхлъзна и той загуби равновесие. Падна тежко на едната си страна и въздухът със свистене излезе от гърдите му.

„По дяволите, за втори път днес падам в гробище… Струва ми се, че е достатъчно за една нощ!“

Отново заопипва земята около себе си, търсейки кирката и лопатата и най-сетне ги откри. За миг огледа гробището, осветено от звездите. Наблизо бе гробът на СМЪКИ. „Най-послушният на света“ — уморено си помисли Луис. Е ето и последното убежище на ТРИКСИ — УБИТ НА ШОСЕТО. Вятърът задуха още по-силно. Луис дочу тихото звънтене на метал, удрящ се в някакъв твърд предмет — безсъмнено идваше от консервна кутия, която опечаленият стопанин на мъртвото животно грижливо бе отворил с ножчето на татко, сетне бе сплескал с чук и я бе прикрепил върху дебела пръчка. Странният звук отново накара сърцето му да се свие от ужас. Досега чувството му за страх почти бе притъпено от огромната му умора и наподобяваше тихо пулсиране, което се сливаше с биенето на сърцето му. Значи го беше направил. Това ритмично металическо звънтене, идващо от мрака го накара да осъзнае, че го е направил.

Той тръгна през гробището за животни, мина покрай последното убежище на МАРТА — НАШАТА ЛЮБИМА ЗАЙКА, която беше умряла на 1 март 1965 година и край надгробната могила на ГЕНЕРАЛ ПАТЪН, сетне прескочи счупената дъска, отбелязваща гроба на ПОЛИНЕЗИЯ. Металният звън прозвуча някъде наблизо, Луис спря и се огледа. Най-сетне забеляза правоъгълно парче ламарина, прикрепено към полегнала в земята дъска. Напрягайки очи, успя да разчете надписа, който гласеше: РИНГО — НАШИЯТ ЛЮБИМ ХАМСТЕР, 1964 — 1965. Табелката отчасти се бе откачила от подпората си и издаваше металния звук, който отекваше сред дъските, от които бе скована арката пред входа на гробището за домашни любимци. Луис понечи да прикрепи табелката… сетне се вкамени, а косата му настръхна.

Нешо се движеше. Нещо се движеше от другата страна на преградата от мъртви дървета.

До ушите му долетяха приглушени звуци, сякаш някой предпазливо пристъпваше от отвъдната страна; дочу тихото скърцане на боровите иглички, пропукването на сухи съчки и шумоленето на стъпкани храсталаци. Звуците бяха едва доловими сред воя на вятъра, който огъваше високите борови дървета.

— Гейдж? — прегракнало извика Луис.

Внезапно осъзна, че стои сред мрака и зове мъртвия си син, косата му настръхна от ужас и той безпомощно се разтрепери, сякаш бе обзет от силен пристъп на треска.

— Гейдж?

Звукът заглъхна.

„Не, още е рано. Не ме питай откъде знам — сигурен съм и това е всичко. Онова, което се движи зад преградата, не е Гейдж, а… нещо съвсем друго…“

Звуците отново се разнесоха от другата страна на камарата от мъртви дървета. От другата страна на бариерата. Воят на вятъра почти ги заглушаваше. Сякаш някакво сляпо същество, притежаващо атавистични инстинкти, дебнеше Луис. В преуморения му мозък възникваха ужасяващи и отблъскващи образи: зад камарата го дебне гигантска къртица или огромен прилеп, който, вместо да лети, несръчно подскача сред гъсталаците.

Той заднешком напусна Гробището за домашни любимци и не откъсна очи от преградата — враждебна бариера, от която се излъчваше странно сияние и която прорязваше мрака като дълбок белег — докато тя не изчезна от погледа му. Сетне забърза, а когато се озова на около петстотин метра от мястото, където пътеката излизаше от гората на поляната зад дома му, мобилизира последните остатъци от енергията си и се затича.

След като захвърли кирката и лопатата в ъгъла на гаража, Луис за миг застана неподвижно в началото на алеята; внимателно огледа пътя, откъдето бе дошъл, сетне вдигна очи към небето. Беше четири и петнайсет — скоро щеше да се зазори. От другата страна на Атлантика слънцето вече се бе издигнало в небето, но тук, в Лъдлоу, все още цареше нощ. Вятърът виеше неуморно.